Когато записах да следвам журналистика си мислех че съм избрал една лесна за упражнение и добре заплатена професия. В моите разбирания това беше единственият занаят, който би могъл да превърне любимото ми занимание, писането, в препитание.
С течение на времето обаче моите разбирания за журналистиката се промениха. След дълги разговори с преподаватели и след изморителни задачи, започнах да осъзнавам колко трудна, изморителна и неблагодарна може да бъде тази професия.
Твърдя това в деня, в който приключвам своята лятна практика, или иначе казано в деня, който бележи края на един период от две седмици, през който се събуждах и заспивах с новинарски емисии, през който публицистичните предавания бяха моето развлечение в свободното ми време, а очите ми бяха зачервени от умора.
През този период разглеждах безброй новинарски канали в търсене на източници, в опити да сравня своите преводи на текстове от чужди издания и блъсках (мерафорично) главата си в търсене на разликата между цитиране и позоваване.
Осъзнах, че журналистиката прилича на алхимията. И двете науки са преследвани (макар и в различни периоди), и двете науки разчитат на знаците, и двете науки търсят истината. При алхимията желаната субстанция е т.нар. философски камък, а при журналистиката – същината, причините и последствията от проблемите на съвремието.
Често практикуващите тези занаяти биват сочени от обществото ту като светли умове, ту като спекуланти, жонглиращи с човешкото невежество. Често от журналиста се изисква да направи невъзможното, търсейски обективното в един субективен свят. Това е професия за достатъчно силен човек, който не се бои от трудностите, и който за разлика от алхимика, служи не на себе си, а на обществото.
Така, въпреки умората, въпреки зачервените очи, въпреки тичането напред-назад, въпреки трудния, често недооценен интелектуален труд, аз искам да стана журналист.
Автор: Андрей Андреев, студент II курс, Журналистика
