Димитър Маринов: „Ако искаш да бъдеш добър актьор, трябва първо да станеш по-добър човек“

Световноизвестният актьор Димитър Маринов посети Шумен – родният град на неговия голям учител Тодор Колев. Пред шуменска публика в НЧ „Добри Войников – 1856“, актьорът представи своите книги “Към сцената“ и „Към екрана“, а по-рано през деня проведе творческа среща с ученици от Средно училище „Йоан Екзарх Български“.

Пред Юриета Иванова, Димитър Маринов сподели размисли за изкуството, младите хора, вярата в себе си!
ЮИ: Г-н Маринов, за мен е чест, че се срещаме на шуменска, на моя родна територия! Добре дошли! За мен е чест, че сте мой гост!
ДМ: Удоволствие за мен, чест, е че съм в Шумен. И твой гост!

ЮИ: Поводът за посещението Ви е представянето на Вашите две книги – „Към сцената“ и „Към екрана“, които, освен всичко друго, са първите книги на български език, изложени на полиците на Библиотеката на Конгреса в САЩ. Как се стигна до там?
ДМ: Това беше един конкурс, за участие в който ме предложи един наш уникален българин – Бойко, който вече 30 години е един от квесторите на библиотеката. Част от условията за участие в този конкурс е да си автор за първи път, да участваш с първо произведение на оригинален език, което да не е публикувано. Спечелилият конкурса предоставя първото отпечатване на книгата си на библиотеката – с подпис и печат.
Моите две книги спечелиха, наредиха се в челната стотица при над 200 000 кандидатствали и бяха поставени на почетната полица на нова европейска литература – на български език.

ЮИ: Какво е усещането книгите Ви да бъдат изложени именно там – на родния език в чужда страна?
ДМ: Много по-силно и вълнуващо от самите „Оскари“, честно да ви кажа. Защото това е един труд от близо 12 години. Не самото писане – аз не пиша чак толкова бавно – а всичко, което исках напиша и да споделя с младите таланти, трябваше да го проверя. И го проверявах в продължение на 12 години – и в Съединените щати, и в България. А, по едно време, моите „опитни мишки“ бяха студентите – без да знаят. Исках да видя дали работи – това, което аз съм преживял и си представям – дали е валидно за всеки и
по същия начин.
Интересното е, че когато казах: „Добре, изложихте книгите, но на български са ги чели – „трима души“. Какво правим?“ Те отговориха: „Започваме преводите. Ще ги преведем на английски и до края на годината ще бъдат изложени и в този вариант.“ Преводачите са много интересни хора, семейство – тя е българка, преподавател по лингвистика в университета във Вашингтон, а той е американец, който преподава
славистика там. Тя превежда, той коригира. Българският му е прекрасен – дори по-добър от моя! Точно преди месец тя ми се обади и каза, че имат основен проблем – езикът ми е много лесен, директен, като разговор, и проблемът е как да не изгубят този „димитърнес“. Начинът, по който говоря и се изразявам. Има места, които литературно не са правилни, но като внушение и усещане – са толкова верни.

ЮИ: Г-н Маринов, как се роди този „димитърнес“? И кога разбрахте, че Вие сте това, което сте?
ДМ: Аз още не знам кой съм и ще бъде ужасно, ако разбера – сигурно ще си омръзна.
Напротив – искам непрекъснато да бъда изненадван, провокиран, предизвикван. Начинът ми на работа с млади студенти и таланти, дойде от това как аз винаги съм искал да бъдат моите преподаватели. Бидейки ученик на Тодор Колев, Григор Азарян, Елена Баева и много други, които дори не са в Академията, съм правил едно събирателно и разделително – кое ми е вършило работа и кое не. Всеки млад студент знае кой учител му губи времето или кой учител никога няма да му загуби времето. Има преподаватели, при които не ти се излиза от час. И такива, при които не ти се влиза…
С годините, знаейки актьорската душа манталитет, разбрах едно: колкото е по-простичко, директно и неангажиращо, толкова по-лесно се възприема. А дали ще се направи – това е личен избор. Оттам дойде!

ЮИ: Това ли е урокът, който винаги предавате на своите студенти?
ДМ: И двете ми книги имат едно мото, което е и моята идеология за нашата професия: „Ако искаш да бъдеш добър актьор, трябва първо да станеш по-добър човек.“ Ние първо се раждаме човеци, после се разпознаваме като таланти – актьори, инженери, няма значение. Най-много ме е дразнел, и никога не съм приемал, общия знаменател Така се прави!“ – формулата, матрица, шаблони, поради вкуса. Нашето
изкуство, като всяко едно изкуство, е субективно. То е въпрос на вкус. Актьорът, артистът е индивидуалност. Актьорското изкуство е строго индивидуално – в партньорство. За да стигнеш до това партньорство и да стигнеш до извода, че твоят партньор е по-важен от теб, да имаш този респект и уважение, ти първо трябва да го имаш към себе си. В моя начин на преподаване стои само едно – личният актьорски избор на твореца. Независимо дали го харесвам. Ако той вярва, че работи за него – значи е правилно. При мен, в моя начин на подготовка, стои само едно личният актьорски избор на
твореца! Независимо дали аз го харесвам, или не. Ако при мен няма грешно-негрешно, вярно-невярно, така-иначе! Никога! Има само – сетиш ли отвътре, твоят  инстинкт, твоята интуиция да ти казва: „Това е“… – край! Значи е това! И си поемаш по пътя!

ЮИ: Ако Димитър Маринов можеше да се върне назад, когато е бил на 20 години, какво щеше да каже на онова момче?
ДМ: Направи го абсолютно по същия начин! Ако можеш – дори по-лудо. I have no regrets, както казва Франк Синатра и както казва Едит Пиaф – no regrets, no regrets.

Не може един артист да съжалява за нещо! Единственото, за което може да съжалява е защо е станал артист/актьор. Но и за това не можеш да съжаляваш! Защото ти не избираш авторството! То теб избира! Осъзнаването е друго! Това е процес. Но ако трябва да се върна назад – абсолютно нищо няма да променя. Никога.

Снимка: Петър Петров, СУ „Йоан Екзарх Български“

ЮИ: В днешно време ние, младите хора, не вярваме много в себе си. Стеснителни сме и често крием талантите си. Какво бихте казали на всички млади хора, които нямат смелостта да покажат себе си и да тръгнат по пътя на сбъдването на мечтата си, да направят първата крачка?
ДМ: Смелостта е последствие! Не е качество. Както и страхът – той също е последствие. Някои хора ги е страх от хлебарки, други ги ядат. Въпросът опира до вяра. Ако човек вярва в себе си, ако тази вяра, по един или друг начин, му даде усещането, че той може, тогава идва духът. А този дух вече ще дръпне
личността и тя ще стане смела да си каже това, което има да каже. Това е работата на един артист. Да каже на света своето. Да заяви себе си. Съобразяване, притеснение… – има си въобще такива съмнения и въпроси в един творец, той е в грешната професия. При математиците и инженерите – да, притеснявай се, защото ако направиш грешка, ще падне сградата или ще се катурне мостът. Но в изкуството – не. Ние не можем да обидим хора! Може да ядосаме хора, но дори тогава, ако е откровено, честно, открито
– ще ни разберат. Дори и да не ни приемат, поне ще ни разберат. Целта на един творец е да знае първо защо го прави. И тогава идва мисията – да каже: „Аз съм такъв. Аз съм това. Ето!“ . И тогава младият творец разбира: всеки влак си има пътници, всеки един – публика. Но никога един творец не може да очаква да бъде харесван от всички. Тогава няма да има развитие! Напротив! Винаги трябва да има конфликт, терзание, търсене! Там се ражда истинското изкуство – в тази драма, тази болка. Най-красивите неща са написани в най-ужасните моменти на историята.
Младият човек има нужда от едно: първо да си повярва, да се усети. Това му даде духа да излезе на повърхността и да каже: „Това съм аз!“. И „Това съм аз!“ е, което ще му даде смелостта да се докаже!

ЮИ: „Аз съм. Аз ЩЕ!“, казвате често. А сега – на следващите въпроси, моля,
отговорете кратко:
ЮИ: Театър или кино?
ДМ: И двете – задължително. Но първо театър, после кино.
ЮИ: Любим български актьор?
ДМ: Наум Шопов.
ЮИ: Ако не бях актьор, щях да бъда…?
ДМ: Цигулар.

ЮИ: Ролята, която никога не бих приел, е тази на…?
ДМ: Диктатор.
ЮИ: Репликата, която най-често използвам, е…?
ДМ: Повярвай си, за да ти повярвам!
ЮИ: Мястото в България, което най-много ме зарежда, е…?
ДМ: Розите на Карлово.
ЮИ: Любимото ми ястие от детството е…?
ДМ: Зелеви сармички.
ЮИ: Първото нещо, което правя сутрин, е…?
ДМ: Цензурно не мога да го кажа, но второто е: пускам си музика и започвам да се
смея без причина.
ЮИ: Винаги нося в себе си…?
ДМ: Любовта си към родината – колкото и лаично и лаконично да звучи.
ЮИ: Книгата, която промени живота ми, е…?
ДМ: „Граф Монте Кристо“.
ЮИ: Димитър Маринов е…?
ДМ: Все още се търси.
ЮИ: Холивуд или Шумен?
ДМ: Колкото и странно да звучи – предпочитам Шумен. Защото Шумен е град, а
Холивуд – само квартал.

Автор: Юриета Иванова, IV курс ”Българистика и медии”