Да избереш Слънчевата страна на Иво Андрич

Трябва да живеем заедно, съзнавайки етическите, етническите, историческите, литературните разлики. Историята показва, че никой не може да живее сам, затова трябва да живеем заедно… Не бива да забравяме, че и ние, и гърците, и българите сме един малък свят, варим се в казана, над който са се надвесили големите в очакване на своя залък…

Иво Андрич, Нобелова реч

Във всяка литературна интерпретация трябва да има поне частица истина. Така, както във всяка творба се проектира сам авторът. Мадам Бовари, това съм аз, възкликва Флобер; аз съм Анна Каренина – въздъхва Лев Толстой. А Тома Галус, това е самият Иво Андрич. Става дума за героя от едноименния разказ „Унесът и страданията на Тома Галус”, който от месеци вълнува духовете ни. Защото той представлява сърцето на своеобразния корпус текстове, който Андрич е замислял като роман с работното заглавие „На слънчевата страна”. Така и не го издава приживе. А сред събраните фрагменти, етюди, новели със странстващи герои проблясва този загадъчен образ на мореплавателя-романтик и мрачен мечтател с неверното име Тома. Той се появява дори някъде там, във финала на епоса за Дрина. Той е един от силуетите, мяркащи се по Моста на историята, сред мрачните, но изкусително сладостни балкански сантименти на заедността и различието…

Защо си спомням сега за този позабравен разказ ли? Отиваме на международен симпозиум, който за единайсета поредна година се посвещава на творчеството на Иво Андрич, а тази година темата е „Андричева Сунчана стрáна”. Свикнали сме да мислим пътуващите конференции като  излишен разкош, харчене на грешни пари, някои ги наричат „конферентен туризъм”, други подозират в тях повече плътски копнения (по колегата-изследовател или колежката-литературоведка), отколкото духовни търсачества. Но случаят Андрич определено предполага пътувания по местата, обитавани от писателя-дипломат. А и този литературен случай е много специален и много личен. „Андрич пише разказа за Тома Галус, за да се разграници от атентаторите и заговорниците”, пояснява Игов. Този разказ се оказва неговото алиби. Пред кого? Или изповед?

Едва през 1994 година Жанета Джукич Пéришич събира „слънчевия” роман на Андрич, съставен от пет публикувани и няколко неизвестни досега Андричеви разказа и фрагмента с общ герой Тома Галус: „Галусов запис”, „Кавалерът на Светия дух”, „Елена, жената, която я няма”, ”Унесът и страданието на Тома Галус”, „Слънце”, „На слънчевата страна”, „В килия №115”, „Изкушение в килия №38”, „Среща”, „Прокълната история”. Българската публика обаче познава Тома Галус още от 1974 година, в първия превод на този разказ от Светлозар Игов. Цял живот Андрич е бленувал по морето и жената като въплъщения на съвършенството и хармонията. Може би затова, след дълги странствания, той най-сетне стига до морето. Уви, за кратко, за да изгуби именно там любимата жена. В пределно зряла възраст, чак на 66 години дипломатът се жени за първи и единствен път в живота си за голямата си любов, красавицата Милица Бабич (когато тя вече е овдовяла). Смъртта ще му я отнеме само след 10 години брак, а едва в 3 той ще я има заедно с морето. В Херцег Нови са техните три най-щастливи години от живота. И двата образа, и двете големи теми в интимния му свят обаче – жената и морето – ще преследват писателя от началото до края. Въпреки че темата, която го прави звезда в литературата, е реката Дрина.

Тома Галус, това е младостта на Иво Андрич. Когато през 1914 до ушите на младия босненец  достигат гърмежите от Сараево, възвестили началото на Голямата война, той, опиянен от шеметните утопии на движението „Млада Босна”, решава да се завърне на Балканите. Напуска Ягелонския университет в Краков и потегля към Триест. Там моментално го арестуват и без много обяснения и излишни обвинения (виновен е само по презумпцията на младостта и дързостта) го хвърлят в затвора. Там престоява цяла година. Тези спомени се проектират в началото на 30-те в един негов новелистичен, уж въобразен, екзотичен сюжет за Тома Галус, морякът, завърнал се от Африка с презокеански кораб и току-що слязъл на пристанището. Посрещнат там от тържеството на живота и карнавала на нощта, той изпада в амок. Това е амокът на завръщането, на спомените за изгубената хармония, едновременно унес, щастие, екстаз и страдание по отминалите дни, по отлетелите диви патици на отдавна отминал ноември, по знойното лято, южния вятър и бляна по непостигнатата любовна страст, проектирана в образа на съвършената жена… Тома иска да прегърне целия свят, да властва и обгрижва бащински града, нощта, хората… Животът е свещен, светът – благословен. „Осанна”, извиква той в екстаз, пожелал безсмъртието и прошката на всички смъртни. И изригва подозрението и злобата от всички страни, съвсем по балкански, върху него падат подозрения, че е конспиратор, атентатор, руски шпионин и той е моментално арестуван. На другия ден започва войната. В затишие пред буря, тогава, когато, подобно на дълбока нощ, просиява небето, за да падне непрогледен мрак, миг преди да съмне, душата на Тома постига прозрението. Че вече никога нищо няма да бъде същото. За живота в тъмница, за самотата, за тъмните страни на човешкия и в частност – балканския характер става дума в този енигматичен разказ. Разказ, в който по пътищата на емпатията автор се слива с герой, а читател с герой и автор, и всички те постигат сетивното познание за човешката екзистенция. Да усещаш живота с порите на кожата си. За мрачните страни и слънчевата страна на живота, който не винаги можем да изберем, разказва Андрич.

Към слънцето пътуваме в момента и ние, към Херцег Нови. За всичко това аз и Мира говорим със Светлозар Игов, докато пътуваме с автобус от София към Белград в живописната компания на гастербайтери, проститутки, циганин с акордеон и кърпена панамена шапка, с огромни обувки и раирано сако, тип прет-а-порте – ама вече никак не пре-т и отдавна не а-порте (прет-а-порте – от фр. букв. готово за носене), с безумни широки раирани панталони и глуповата усмивка. Моментално надушил присъствието на италианки в автобуса, пътуващ по линията София – Белград – Загреб – Флоренция, той засвирва безсмъртния шлагер „Марина, Марина” и инструментът му моментално се окичва с 5-еврови банкноти. Втренчвам се в табелата на автобуса с крайна цел Флоренция и се сещам за приказната ми февруарска седмица в този град през тази година. Спомних си и за „виновната” камбана от разказа „В килия №115”, свалена от камбанарията на манастира Свети Марко в града на Медичите, защото пригласяла на огнените слова на Савонарола и била заточена надалеч. Площадът пред този манастир, в самото сърце на ренесансовия оазис на Италия, в непосредствено съседство с Болницата на невинните и университета е най-прелестната „слънчева страна” в разгара на италианската зима, където човек може да попадне. И да пие най-дъхавото италианско кафе макиато в живота си. Един гълъб беше кацнал на масата и кълвеше от бисквитата ми. Почти по Марсел Пруст. Исках да остана на тази масичка завинаги – на припек, наоколо кръжат студенти и гълъби, досами камбанарията на Савонарола.

Мисълта за сподиряне следите на слънцето миг преди зимата ни преследва и сега. Спираме за почивка някъде след Кулата по здрач. В крайпътната страноприемница се пуши, в кратката автобусна почивка, съвсем по сръбски, се ядат сериозни ястия, димят скари, кънти тежък сръбски попфолк. Разплащаме се безразборно, във всякаква валута, и е безпощадно ясно, че Европейския съюз е вече зад нас.

От Белград на следващия ден летим със самолет към Тиват и Бока Которска (Которския залив). Някъде из къдравините и завъркулките на този капризен залив в залива, както го си го въобразява в есетата писателят, на изрисувания с филигранната китайска четчица на Господ бряг в стил рококо, се намира крайната ни цел. Херцег Нови е специално място. Тук, в малкото трийсетхилядно курортно крайморско градче, Иво Андрич намира пристан и утеха след дълги скиталчества из Европа между двете световни войни. Париж, Ватикана, Мадрид, Берлин, Лозана, Грац, Виена, Триест, Букурещ, Москва са само част от дестинациите му във времена, когато е трябвало да взема сериозни, понякога фатални решения. Едно от тях е подписването на пакта с Адолф Хитлер и Рибентроп, факт, който той преживява тежко. От 1965 до 1968 живее в своята крайморска вила, издигната на един от склоновете на стария град, с прелестен изглед към крепостта Канлъ Кула и западния бряг на Которския залив. Тук, кротко в съня си, на креслото в чудната градина пред къщи, умира Милица и той, покрусен, заминава, за да не се завърне повече никога. Задавам си въпроса как може изобщо човек да бъде нещастен в това, целунато от Бога място? Дори когато го постигне смъртта, страданието…  Добре, заминаваш оттук, напускаш града на слънцето, но къде другаде можеш да постигнеш покоя? А може би всяка утопия е такава, защото трябва да бъде напусната? Да избягаш от слънчевата страна, някъде там? Тъмнината и светлината се очертават като ключови топоси в разказите на Андрич (в тъмница е хвърлен Тома Галус, в тъмницата на прокълнатия двор Кямил ще си въобрази, че е Джем султан), а опозицията мрак-светлина ще ни преследва през цялото време на това 9-дневно пътуване из Балканите. Монте-негро се казва страната, в която сме, а планините са негро (но ослепително зелени), защото са страшни. Техните върхове контрастират на лазурната шир на Ядранско мóре, блеснало под краката ни от самолета. Предстои ни приземяване направо в Рая, но с какво сме го заслужили?

Бездомният аристократ на духа, босненецът, католикът, югославянинът, големият балкански писател, мъдрецът Иво Андрич, който цял живот пише за любовта и мостовете на разбирателството, произнася като присъда думите за прословутата босненска омраза, която ни разделя. И тя се превръща в метонимия на отровата на духовете тук, на Балканите, тя е непреодолимата пречка на прокълнатите да живеят на този странен полуостров, където… Яворов го беше казал така: изгревът е скрит в мрачна пелена и убиват не със златна игла, напоена с отрова, а с брадва. Където бéсата, родовата кръвнина и отмъщението осмислят понякога цял човешки живот. Където слънцето на благословената география е потопено в мрачните облаци на историята. На тъгите ни. И враждите ни. На предразсъдъците ни за вероломните турци, дивите сърби, отмъстителните албанци, лукавите гърци, жестоките румънци, надменните словенци, горделивите хървати, мързеливите черногорци… А българите, какви сме ние?

Думите за омразата от есето на Андрич „Писмо от 1920” кънтят в главата ми и със свито сърце очаквам потвърждение в предстоящите  преживявания, докато пътувам натам. Не споделям тревогите си с групата – аз, Мира и Професора. А той е най-големият познавач на писателя: на книгите му, на човека Андрич, с когото се е срещал и беседвал на живо в младите си години в далечната 1968 година. Съзнавам, че и двете с Мира тогава още не сме били родени и се чудя на дързостта ни да тръгнем със Светлозар Игов натам и въобще да пишем за Андрич. Само си въобразяваме, че познаваме творчеството му. Младостта била наивно смела и глупава, а ние вече дори не сме млади. Е, какво пък, животът обича смелите. Затова непрестанно го провокираме да ни говори, да разказва…

И като казвам смелите, се сещам за западните пътешественици, пребродили и описали мрачния ни полуостров нашир и длъж, много активно от ХVІ век насам. Лейди Монтегю, граф Д`Отрив, Пиер Лоти, Сен Клер, Руланд, Руджер Бошкович са само малка част от западните очи, видели полуострова ни като градински заслон в близост до западната благородническа вила, приютил множество хора, неспособни да се спогодят помежду си, потънали в безконечни кавги. Страшните, криви и стръмни пътеки на родния български Балкан обаче са само прелюд в елементарна хармония в сравнение със зловещата симфония, наречена Западни Балкани, която ни предстои. Пътувала съм някога по тези места с автомобил и помня, че преживяването носи върховна наслада и смъртен страх. По-зловещи урви и планински зъбери човек може да види само във високите Алпи. Преходът през Купалник, пътят по поречието на реките с травматичните имена Проклетúя или Лим – хм, това си струва адреналина, но навява лоши спомени. Там можеш да видиш вечни снегове през август, цъфнали еделвайси по поляните и дори да си откъснеш. Особено ако намериш отбивка по шеметно виещия се път над урвите. От времето на Брам Стокър и неговия Дракула тук като че ли нищичко не се е променило, а пътищата, макар и грижливо асфалтирани, са все така екстремни и опасни. 200 километра се минават за 4-5 часа с автомобил. Затова решихме предварително да спестим време и нерви със самолетните билети от Белград до Тиват и обратно. Оттам, по най-дългия път по целия залив, стигаме с маршрутка до Херцег Нови. Тя извървява всички кривулици на брега във форма на къдрава раковина и след часове бясно каране в дясната лента на двупосочния път, толкова тесен, че имаш чувството, че летиш в насрещното движение, май само благодарение на съдбата и самоотвержения шофьор, който ни мисли за руснаци и ласкаво ни нарича „освободители”?!, стигаме града на херцозите.  Поне 2 часа сме пътували някакви си 30-тина километра и вече съжаляваме, че се пазарихме за цената (по 10 евро на човек ни се видяха множко). На връщане, за по-лесно, избираме ферибоот до Котор. На пътешествие като на пътешествие, с всякакви превозни средства.

Цяла седмица в Сърбия и Черна гора, на брега на Адриатическо море, в литературни разговори и приятелска раздумка – какво по-хубаво може да ни се случи в разгара на есента? Осемстотин километра на запад, още петстотин на юг и внезапно се отзоваваме в горещото лято. Да върнеш времето назад. Случи ни се буквално – с два месеца и един час назад. Избягваме да поглеждаме часовниците си, още по-малко смартфоните. Западни Балкани, скъпи читателю, това означава не само мрачно минало, безпощадни братоубийствени войни, атентати и разстреляни престолонаследници, световни катаклизми, бомбардировки и кланета, литературни метафори за бурета барут и прочия… А и кръвопролитни цени на мобилните и интернет услуги. 7, 60 лв. е минутата изходящ разговор, почти 3,00 – входящият, 15 лева – мегабайтът интернет. Не, благодарим, ще замлъкнем за седмица! Оказва се, че ние, българите, сме разглезени с интернет услуги – имаме си най-бързите, евтините и качествените в Европа. Уайфай-ът тук не се включва винаги, когато ти скимне. Здраве да е! Сбогом, родино, сменяме те с друг земен рай! И той рóден.

Прави ни впечатление, че само на крачка западно от Калотина изведнъж английският замлъква като международен език. Първият ден в Белград се събуждаме в квартира с изглед към гробищата, впоследствие установяваме, че те са само един от многото печално разпространени и популярни паркови парцели след войната от 90-те по тези места. Изкачваме се към Калемегдан, където е най-красивата панорама към Нови Београд с разкошна гледка към мостовете над реката и прага на двете реки, където Дунав се влива в Сава. Всъщност е обратното – Сава е приток на Дунав, но защо ли ми изглеждат като влюбени, хванати в страстна прегръдка? Мога да се закълна, че ясно се вижда речната бразда, като очертана с линия е снагата на Сава, която с елегантна извивка продължава в прегръдките на тихия бял, тук твърде тъмносин, Дунав. Сигурно е доста дълбоко? Отсреща е Европа. Османците са спрели дотук. Географията разчертава браздите на историята. По улиците се вглеждам в смущаващи графити по стените: „Партизани – сви на исток!”, „Не у НАТО!”, „Буден ли си jуг”; мащабни цветни платна с изображенията на добрия войник Швейк, невинно вгледан в зловещ, брадясал австрийски офицер-окупатор (повече прилича на пират, на рамото му е кацнал папагал – каррамба-а-а-а) или пък в пищното деколте на разпусната босанска девойка. А Гаврило Принцип ме гледа решително от една стена в дипломатическия квартал, гордият лик и щръкналите мустаци напомнят на минаващите, че през 2018-та се навършват сто години от екзекуцията му. Мира е възмутена „как може да рисуват и почитат този екстремист”? На Балканите обаче крачката между екстремизма и героизма е само една, при това – малка. Ако и от нея понякога да прехвръкват искрите на световна война. И не като демонстрация и фалшива куха поза, а съвсем искрено изглежда това упорито говорене само на родния език, звученето само на родна музика в медиите. А както по-късно ще ни обясни професор Войводич, „лансирането на родния език и литература в Сърбия е държавна политика, филологическите специалности и историята са истински приоритет в образованието ни”. Какво означава това в цифрени и финансови изражения не знам, но в морален аспект изглежда обнадеждаващо присъствието на предимно млади хора (под и около трийсетте)  на симпозиума в Херцег Нови. Студенти, магистри, докторанти, млади учени, които със самочувствие и апломб говорят, дебатират, спорят, задават въпроси на литературни теми. Такова щастие сме нямали отдавна.

Улиците и кафенетата, градините и парковете са пълни с млади хора. Белград е прелестен, широк и спокоен, без задръствания на автомобили, град, който сутрин прилежно мият, а вечер е потънал във фасове и отпадъци (на балканите сме все пак). Заобиколени сме от снажни, горди и достойни хора, които са стъпили здраво на собствената си земя и твърдо вярват, че им принадлежи изцяло. Не по-различни са те и в провинцията. Но ако въобще съществува такова понятие провинция, тук, на балканите, на морския бряг, в град като Херцег Нови, то е нелепо. Споменът за Тито никога не е угасвал и в Сърбия, и в Монтенегро, където арката на Которската крепост на стария град ни посреща с паметните думи на генералисимуса: Чуждото не искаме, своето не даваме! Вероятно сантиментът по голямата и силна държава, която никому шапка не сваля – ни на Хитлер, ни на Сталин, ни на Брежнев – е някаква типично балканска черта. (По тази логика ние, българите, не сме балканци?) Вилите на Тито навсякъде са превърнати в туристическа атракция. И не е никакъв проблем да си купиш за спомен магнит или значка с ликовете на Йосип Броз, на Путин, дори на Радко Младич. Това ми изглежда по-смущаващо от графитите.

В центъра на сръбската столица, близо до Трг Теразия, в самото сърце на града, се извисяват многоетажни скелети на сгради с изкривени бетонни плочи и изпочупени от взривове стъкла, опушени стени, изцъклени избити прозорци –  спомени от срамната война през 90-те. Белград е единственият град в Европа, бомбардиран след Втората световна война. Това сърбите надали ще забравят някога. Сигурно затова всички масово отказват да говорят на английски, не знам? Служителката на въздушните линии на Монтенегро, единствена в цялото ни деветдневно пребиваване, ни отговори на английски.

А и симпозиумът, към който сме тръгнали, е изцяло в регистъра на балканското звучене. Официален език е… родният. Тоест – балканският език, във всичките му славянски разновидности. Защото ако трябва толкова бързо да се приспособим към гръцкия и албанския, да кажем, това просто няма как да ни се случи. А сръбският, той звучи така сладко, смешно и родно, че още на втория ден, стараейки се да не тормозим излишно нашия професор да превежда, усвояваме важни за ежедневието и кръчмарския протокол термини като: рачо(сметка), просим (молим), велико точено пиво (голяма наливна бира), опаляч (запалка), преручок (закуска), ручок (обяд, вечеря), врло лепо (много добро), сияйно (прекрасно, върховно), хвала (браво), кретанье (разхождане), биоскоп (кино), менячница (чейндж бюро), механджийница (механа), кава (кафе), кафана (кафене, ресторант), а също и постóвана колéгинице (уважаема колежке).  Не звучи никак джендър, нали? Е, нали ние отдавна се отказахме от компрометиращата дума колежка, въпреки че какво й беше точно на колежката не знам? Може би звучи твърде снизходително? А пък колегинице – някак героично. Запознаваме се с младата Валентина от Западните покрайнини, излиза, че е далечна роднина на Светлозар Игов. Светът е малък! Какво работиш, питам я, какво си завършила, с какво се занимаваш? Я сум глумавица, позорищна – наперено и сърдечно ми отвръща тя, с усмивка. Аз задържам моята – леле, тя всъщност е театрална актриса. На излизане от крепостта на стария Котор съзирам от таксито в последния момент един графит и прихвам, но изпускам кадъра: Горди Котораци!!! Оказва се боен графит, подбуждащ населението, тоест гордите жители на Котор – котораците, към някакъв вид гражданска активност.

Говорим и се разбираме безпроблемно помежду си и на заседанията по време на симпозиума, обсъждаме, дебатираме – понякога за малко и на руски, и все пак на английски, но бързаме да се „поправим”. Понякога избухваме в смях. Попитайте ме как е на сръбски литературен герой? Да, персонаж, образ. Слика? Не, слика е просто образ, снимка. Но образът е човек, герой или антропоморфно, зооморфно същество – следователно юнак. Книжевни юнак, с ударение на ю. А героиня? Точно така – книжевна юнакиня. Колкото и да са книжни, безсилни понякога, бездомни, безнадеждни и унили, те са юначни, винаги и задължително. Също като сърбите. Приповедка е разказ, сюжет. Умьетност – изкуство, умьетник – художник, зер, човек с умения. Как да не се влюбиш в този език?

Четвъртият ключов член на групата на българите е нашата приятелка от Истанбулския университет, известната преводачка Кадрие Джесур. Тя за миг се изкушава да проговори на турски, ей така, за екзотика, щипка аромат на сакъз и канела не е никак излишна сред пъстрия коктейл от сръбски, черногорски, босански, хърватски, словенски, македонски. Руски и български. Турският обаче ще е съвсем на място тук, напомня Кадрие, неслучайно Зюлфикяр Джумхур говори за „най-големия турски писател Иво Андрич”. Парадокс, но той наистина е малко е превеждан на турски, освен „Дрина кьопрюсю” („Мостът на Дрина”), само няколко новели, есета и „Травнишка хроника”. Между заседанията тръгваме из града да изследваме бледите остатъци от османското присъствие по тези места. Да не са луди османците, да стоят по тези канари и чукари. Но затова пък морето! Шегуваме се, прелестно е Монтенегро, но я си представете степен народ, свикнал да воюва, да строи градове, да живее на коне – тук, в тези непристъпни земи?

Канлъ Кула е т.нар. кървава кула от ХVІ век, строена за затвор от османците на хълм с прелестна гледка, днес е превърната в летен театър, където ежегодно се провежда престижният международен кинофестивал (биоскопски фестивал) на Монтенегро – един от най-важните за Европа. Освен филмов, херцегновци имат и още един фестивал – на мимозата. Явно обичат да дразнят Европа, когато е потънала в снегове през февруари, а тук, по топлите и закътани брегове на най-ласкавото море, Адриатическото, цъфтят чудните цветове на това дърво. Херцегновци и в момента, средата на октомври, се радват на пищно растително изобилие – ярки нарове са нависнали по дърветата, райски ябълки, маслини, гигантски на вид плодове, дори някакъв вид жасмин беше цъфнал. Въпреки че царството на жасмина настъпва в края на април и продължава чак до юни, когато целият въздух е пропит денонощно от миризмата на дребните жълто-бели китчици, отрупали дървета и храсти. А тук те са навсякъде. Когато цъфнат и липите, а към тях се присъединят акациите…, тогава става неземно. Сияйно, наистина. Палми, цикаси, кактуси (също разцъфтели), олеандри – имаше ги сега, през октомври. Но тогава, през февруари, хората пеят и танцуват, славейки мимозата, а момичета в парадни униформи, мажоретки, маски, пъстри костюми и цветове изпълват улиците на стария и новия град.

Градът някога е бил опасан откъм брега от широката стена на цитаделата, защитавала жителите от набези – османски, наполеонови, австрийски, венециански,… всякакви. През 1979 година обаче фатално земетресение доразрушава останките на широката цитаделна стена. Тя се срутва в морето и ние виждаме остатъците й, подобно струпани естествени буни в съседство с крайморското шосе, опасващо залива. Върху висока скала е издигнат красив паметник на женска фигура с вдигнати ръце. Тук, твърди градската легенда, е обичал да слиза към плажа самият Иво Андрич. А Тя? Вероятно Тя е „Жената на камъка” от едноименния му разказ.

Още една, но идеално съхранена цитатела може да бъде видяна в непосредствена близост от брега на Херцег Нови, на около 3 морски мили, в предверието на самия  Которски залив. Това е безлюдният остров Ластавица, където австрийски генерал на име Лазар Мамули (ама че име!) построява военен форт, използван за укрепление, а впоследствие – за затвор. Тук килиите са с гледки към морето. Островът днес е дестинация за ветроходство, скутери и плаж – опасан е с пясъчна ивица, има си и пристанище за разкош. Не успяваме да стигнем до Ластавица, отлагаме я за по-спокойни и неделови следващи идвания. Кога ли? Когато се пенсионираме. „Ами че то останаха някакви си двайсетина години живот още, нямаме време”, оптимистично уточнява Кадрие, „че с тези консерванти и напрегнат живот, какво си мислите, колко ни остава?” А Монтенегро все ще си е тук и ще ни чака. Нашето време обаче е преброено.

Също като на османците. А те се застояват твърде за кратко тук, по тези земи, устремени към морето и излаз към европейските брегове, те трудно устояват на натиска на людете, населяващи тези сурови и негостоприемни планини. Османците, макар и нашественици, са били мъдри фаталисти и трезви реалисти, вярвайки, че са гости на тази земя, на този континент. Затова прецизно са отброявали времето. Именно в тяхната култура съществува култът към часовника и времето, чиято безценна стойност знаят… само те. Хора, които не бързат, които умеят да медитират и разсъждават с часове, които ценят мига на нищоправенето, но и мисленето – те са тези, които знаят, че времето е безценно. Сахат Кула (часовниковата, датираща от средата на ХVІІ век) се издига в центъра на стария град, а вътре е съхранена дървената фигурка на обгорялата Черна Богородица. Думите за кръв и час са съхранени непокътнати от османско време в този, иначе толкова пуристичен език, който се гнуси от думата чейндж, но прегръща неславянската сахат. На път съм отново да го нарека сръбски, но предвид политически коректното дълго изброяване от преди малко, обикаляйки границите на всички републики от бившето СФРЮ, ще обобщя – става дума за западнобалканския славянски език, който, оказа се, всички говорим.

Катедралите Свети Йероним, Свети Спас и Архангел Михаил, както и статуята на крал Тврдко Първи Котроманиц са останалите свещени емблеми на града; сред тях се оказва и вилата на Иво Андрич. Статуята на крал Тврдко се намира на самото пристанище на Херцег Нови, откъдето тръгват корабите и скутерите за пътешествия из Бока Которска. До тук достигат и големите пътнически кораби. Тврдко е обърнал гръб на морето и ни приветства, разперил каменни ръце. Около него подскачат и цвърчат деца. Тук децата си играят твърде старомодно – любуваме се на отдавна забравена гледка. Деца играят вън: на топка, на ластик, или просто си приказват, събрани на големи групи. Без да се бият или нагрубяват. Сигурно е от климата това спокойствие? Или от религията? Не знам.

Професор Бранко Тошович от Университета „Карл Францез” в Грац, този перпетуум мобиле на Андричевата конференция, е щастлив от факта, че тази година, с рекордно участие на над 90 учени от всички балкански страни плюс Русия, Украйна, Гърция, Италия, Австрия, за първи път се говори толкова много на български. Едва миналата година на неговия симпозиум се е появила първата българска лястовичка – Мира Душкова от Русенския университет. Тя ни зарази с ентусиазъм и ние тръгнахме след нея. Името ни е легион, в България много се чете Андрич и се пише за него. Иво Андрич, твърди професор Игов, е най-много превеждан от всички чужди езици именно на български. Доказателството държа в ръце – първото издание на преведените „Разкази” от Иво Андрич (1939), на издателство „Чипев”, с преводач Йордана Бояджиева и предговор от д-р Никола Миркович. Самият Миркович е първият в света автор на монография, посветена на Андрич (годината е 1938).  Бранко Тошович ахва: „може ли да ни я сканирате, безценен файл ще е за нашия сайт”. Вече сме произвели новина. А сайтът на проекта Андрич Gralis събира в линковете си всяка стъпка на андричевистите от балканите и в Европа. Лаская се, че в момента сме едни от тях.

„Мостът на Дрина”, „Госпожицата”, „Знаци край пътя”, „Травнишка хроника” са само част от заглавията на авторитетната поредица от луксозни сборници с изследвания по „Истраживачки проjекат: Иво Андриħ у европском контексту, Грац, 2007”, руководилац Бранко Тошовиħ, започнал скромно като петгодишно начинание, но продължаващо и до днес. „Докосването до творбите на Андрич е като любов от пръв поглед, а заговориш ли за неговите сюжети и герои, не можеш да спреш” – коментираме с професор Тошович сладкото му и опасно начинание, което, подобно на добър роман (би казал Кундера), е ясно вгледано в началото си, помни откъде е тръгнало, но краят му се губи в хоризонта. Тази година темата на симпозиума е „Андриħева Сунчана страна”, а материалът – събраните и описани от Жанета Перич Джукич през 1994 година новели, замислени от писателя като бъдещ, но неосъществен роман със заглавие „На слънчевата страна”. Въпрос на време е целият слънчев роман да излезе на български в превод на професор Игов в издателство „Изток Запад”. И в този  миг се чувстваме като пионери на делото.

Вдъхновението ни прераства в апломб през следващите дни, когато симпозиумът наближава своя край. Размяната на имейли и визитни картички е повод за равносметка, сред многото усмихнати и прекрасни млади лица на колеги филолози и слависти фотографиите ни запечатват ликовете на младата светлокоса Тиана Миленкович от университета Беч – дясна ръка на неуморимия Тошович; широко усмихнатия Давор Дукич от Загреб – семантикът-познавач на слънчевата светлина в Андричевата проза; сладкодумната Шехерезада Джафич от Бихач; теоретичката Перина Меич от Мостар; Оксана Леонтиева от Киев; Лидия Чолевич от Будапеща, Дойчил Войводич,  и още други. Разделяме се с думите: До догодина, в Москва! Защото натам се е прицелил неуморният професор Тошович – към зимата, тъгата и мраза в творчеството и преживяванията на руските нобелисти Солженицин, Шолохов, Бунин, Бродски, в сравнителното им четене с Андрич.

Завръщаме се в Белград. Посреща ни слънчево, но хладно утро (в този ден любовта между Сава и Дунав е доста ветровита), тръгваме отново към Калемегдан, минавайки по широкия и красив булевард на името на най-слабия и печално известен събски крал Милан, от Трг Славия към Теразия, после завиваме по Княз Михайло (Белградската Витошка), минаваме по артистичната улица на джаз-кафенетата и червените чадъри, опънати в небето, за да стигнем до крепостта. Този път съм решена да я разгледам по-обстойно и добре правя, защото откривам великолепната каменна чешма, строена някога от Великия Везир Мехмед Паша Сокоолу, в непосредствена близост до паметника на победата на Ян Хунияди срещу османците на 22 юли 1456 година. Това ни е очарователното на балканците – винаги сме заедно. И в живота, и в смъртта, и в любовите си, и в смъртните си омрази.  Групата ни се е разделила на две неравни половини – Мира и Професора остават на сладка приказка в кафаната на легендарния хотел Москва, приседнали на масата на самия Иво Андрич. А аз поемам към прочутия белградски зоопарк, където съм чувала от Яни Милчаков, че се намират двойки албиноси (тигър, леопард, лъв и лъвица, лама), а грижите за животните е на нивото на големите европейски и световни паркове в Лондон, Париж, Шьонбрюн, Берлин…

Последните два дни от пътешествието ни са посветени на белия Београд и на срещи с българи, сръбски писатели и сръбски студенти по българска филология в Посолството ни в Белград. Там, нашия любезен и ерудиран домакин, посланик Радко Влайков, разтвори широко вратите на прелестната сграда с разкошни тревненски резбовани тавани, с безценни платна от Васил Стоилов и прекрасна атмосфера, която кара всеки да се чувства в посолството като в посолство – тоест като удома. Оказва се, че неформалното общуване не нарушава ничий протокол, а връзките между хората, които се чувстват от една кръв, трябва да се насърчават по всякакъв начин.

Тръгваме си облекчени, че предварителните очаквания за мрачните балкани са останали несбъднати. С леко горчив привкус, но не от преживяното, а от предстоящото завръщане: отново в родината, един час и два месеца напред, вече в есента, сред намръщени сопнати лица, за които състоянието на доброжелателност и ведрост, разпознаваемо като френдли (ах, как не обичат сърбите тази дума!), е вече все по-екзотично. Завръщаме се удома, в Европската уния, в проектираното хипотетично бъдеще на западните ни… без малко да кажа „съседи”. Всъщност братя.

Евдокия Борисова

Публикацията е резултат от осъществения проект „Участие на български литературоведи в XI международен симпозиум, Национален фонд „Култура“. Участват: проф. д.ф.н. Светлозар Игов (ПУ „Паисий Хилендарски“), проф. д-р Евдокия Борисова (ШУ „Еп. Константин Преславски“), доц. д-р Мира Душкова (РУ „Ангел Кънчев“), доц. д-р Людмила Миндова – задочно участие (ИБЦТ-БАН, София) и преводачката и докторантка на Истанбулския университет Кадрие Джесур. Симпозиумът е посветен на Иво Андрич (Херцег Нови, Черна гора). Предвидено бе и представяне в Българското посолство на среща с Посланика, културната общост, българи и студенти на преведения от Св. Игов на български език Андричев роман „На слънчевата страна“ (в Белград, Сърбия), финансиран по програма „Мобилност“ на МК.