„Вярвайте в науката!“ се превърна днес във водещ принцип и това е може би по-добре от алтернативата на свят от непроверени факти, слухове и конспиративни теории. Като оставим настрана популярните нюанси на тази дискусия, това, което този лозунг би трябвало да означава на практика, е, че резултатите, публикувани в реномирани рецензирани научни списания, трябва да се третират като факти. Тези резултати диктуват политически решения, изследователски тенденции и финансиране. Те определят иновационните акценти в глобален мащаб. Като такава, академичната издателска индустрия, която предоставя платформа за представяне на рецензирани научни публикации и съобщения, е изключително важно пространство, което заслужава внимание. И все пак, то остава непроменено от много време,
докато учените и академичните изследователи се лутат без посока из това архаично и, често
хищническо, издателско пространство.
Ключов ценностен принцип при издателите на научни списания е валидирането на научните изследвания, което издига научните предположения до ранга на безспорни факти. Това валидиране се извършва чрез процес на научно редактиране, познато на всички публикуващи изследователи. Идеалният процес на научно редактиране трябва да включва внимателен, задълбочен и безпристрастен анализ на резултатите и данните и да изготви доклад или доклади, оценяващи важността, новостта и коректността на ръкописа. Всеки, запознат със системата, знае, че подобен сценарий почти никога не се случва и обикновено има малка или почти никаква корелация между качеството на изследователската статия и резултата от
нейната редакторска оценка.
Академичното публикуване е изключително печеливша индустрия, може би „открито“ като бизнес от Робърт Максуел – бащата както на научната издателска индустрия, така и на скандалната издателска империя на Максуел. Тази индустрия може да се похвали с марж на печалба от около 40% и общ пазар от над 20 милиарда долара. Бизнес моделът на издателя с печалба е безумно прост: изследователите пишат статии безплатно, рецензират статии безплатно, работят като редактори безплатно или срещу номинално заплащане и след това плащат огромни такси, за да четат собствените си статии чрез корпоративни Университетски абонаменти. Типичният абонаментен бюджет на голям държавен университет в САЩ е около 10 милиона долара, въпреки че е трудно да се знае точно. Представете си всеки друг бизнес, работещ по този начин, да речем ресторантьорския бизнес. Главните готвачи купуват продукти с държавно финансиране, готвят храна безплатно, след това дегустаторите – други състезаващи се готвачи – доброволно опитват анонимно творенията на колегата си и решават дали дадено ястие да получи звезда на Мишлен или McDonalds. А след това всички заедно плащат на трета частна компания (неизвестна сума), за да опитат и хапнат… собствената им храна. Бизнес моделът изглежда малко странен, но точно това се прави в настоящата издателска система.
Научното публикуване преди намесата на Робърт Максуел е било приоритет предимно на професионални сдружения, където членовете на научните общности са публикували работата си. Много уважавани учени от старата школа четат (повече или по-малко) съответните си професионални списания. Например, известно е, че Енрико Ферми е прочел годишниците Physical Review от кора до кора. И това е възможно, защото информационният поток в науката е обозрим и управляем. Например, Ричард Файнман е публикувал по-малко от 100 статии през цялата си кариера. Сега има някои видни изследователи във физиката и други области, които публикуват повече от сто статии всяка година
Данните от arXiv.org показват експоненциален взрив в месечните издания. Извън STEM ситуацията изглежда още по-лоша. Например, броят на статиите с „COVID-19“ в заглавието (което по дефиниция обхваща само последните 3 години) в medrxiv.org е повече от 23 000. Това съответства на около половин милион страници текст и данни. Ако приемем, че това е просто обикновен текст (напр. роман), на човек ще му отнеме около 1,5 години, за да прочете това изследване без прекъсвания за сън или храна. Явно е неразумно, но издателската индустрия няма стимул да намали този порой от информация, защото колкото повече има за публикуване, толкова по-голяма е печалбата. Напротив, непрекъснато се създават нови списания, като общият брой на научните списания е около 30 000 и расте.
В тази епоха на информационно претоварване много учени намират за трудно не само да следят работата на другите, но дори да четат собствените си статии (напр. старши автори, ръководещи големи групи и/или членове на големи изследователски екипи). Би било наивно да се мисли, че едни и същи изследователи могат да намерят време да обмислят и професионално рецензират ръкописи по безпристрастен начин. Тези аргументи и цифри почти доказват, че системата за партньорска проверка и научна редакция е нарушена. Този факт е в съответствие с евристичния опит и наблюдения на повечето учени, които се оплакват от повърхностни и често предубедени доклади. Друго често срещано оплакване е, че груповото мислене се възнаграждава, докато на оригиналността се гледа с недоверие.
За да обобщим, в момента науката изпитва информационно претоварване, при което вече не е възможно смислено да се следва напредъкът на научните изследвания дори в силно специализирани области. Става все по-трудно да се отдели зърното от плявата и няма съмнение, че някои скъпоценни камъни се губят в този хаос. Тази ситуация несъмнено ще се влоши при настъплението на последните (иначе вълнуващи) разработки, включващи агрегатори с изкуствен интелект за обработка на естествен език и създаване на текстове.
Сегашната издателска система не само изглежда контрапродуктивна, но и не се харесва на почти всички участници в процеса – автори, рецензенти и редактори. Резонен е въпросът защо си го причиняваме? Отговорът, разбира се, е културата на публикуване и натискът от системата. За да бъдете конкурентоспособни при намиране на професионална работа, повишение и заемане на длъжност, при финансиране на ваши научни изследвания, се изисква обширна публикационна дейност. Тъй като показателите, използвани за оценка на нечие изследване, са предимно количествени и доста повърхностни (брой публикации, цитирания, импакт фактор на списанията, h-индекс и т.н.), това ни
принуждава да публикуваме, публикуваме, публикуваме и да съобразяваме изследванията си с изискванията на престижните списания (което почти неизменно включва потискане на съдържанието, за да се изпълнят широките критерии за въздействие и достъпност).
Това води до съмнителен избор между надпреварата за непрекъснато публикуване на повърхностни произведения или публикуване на по-малко, но с риск от загуба на финансиране, студенти и …работа. Не е ясно как да се измъкнем от този капан, но вероятно е време да започнем да търсим алтернативен формат на публикуване и алтернативна структура на стимули в науката, за да може отново да й се вярва.
Виктор Галицки
Професор в Joint Quantum Institute, Univ. в Мериленд (САЩ)
Източник: https://sciencecast.org/blog/articles/dystopia-of-academic-publishing
