Огромен телевизионен екран, крещящи деца в стаята, и хора, които говорят един през друг. Това е типичната ситуация във времето, когато всички са се събрали, за да гледат финала по американски футбол Super Bowl – пълна противоположност на спокойствието и мълчанието, характерни за будистки манастир. И наистина, трябва да се преборите със законите на физиката, за да пресечете цялата тази суматоха. Но точно това постигнаха от Google със зашеметяващата си реклама „Loretta“. В стаята, в която се бяхме събрали, за да гледаме очаквания от цял свят финал, разговорите внезапно затихнаха. Започна излъчването на точно тази реклама, главите ни се завъртяха към екрана и нашите сърца бяха докоснати от нещо неочаквано.
Посланието на рекламата е просто. Мъж се обръща към Google за помощ, за да съхрани подробности от живота със съпругата му Лорета. Той моли, а Google му помага да си спомни, че Лорета не е харесвала мустаците му, обичала да хапва миди и имала красив почерк. Припомня, че любимият им филм е бил „Казабланка“ и показва снимки от пътуването им до Аляска.
Силата на рекламата е не толкова в казаното, колкото от недоизказаното. Не се споменава продуктът, който се рекламира, пояснение което би обяснило сантименталния тон на рекламата. Достатъчно е да видим на старите снимки стария (сега) мъж, който задава въпроси и чува отговорите на Google. Рекламата само намеква, че той може би има проблеми с паметта. И когато Google припомня думите на съпругата му: „не се замисляй, че ти липсвам и не стой твърде много вкъщи“, ние разбираме очевидното. Съпругата на мъжа е умряла, а той е сам и се бори със забравата.
Този последен миг в рекламата срути вътрешната ми съпротива срещу комерсиализацията на Super Bowl и просто ме разплака. Изключително положителните коментари, публикувани в Twitter и другите социални мрежи, показват, че реакциите на партито, на което присъствах, са почти универсални: Фразите „накара ме да плача“ и „докара ме до сълзи“ се появяват многократно. И това е разбираемо. Всички знаем силата на болката от загубата на някого, когото обичаме.
Но тази реклама оказа особено силно въздействие върху мен – професионално и лично. Преди четири години баща ми беше диагностициран с рак на белия дроб – последен стадий. Опустошен от това, знаейки, че скоро нашето семейство ще го загуби, аз седнах с баща си, за да запиша неговата житейска история. След много срещи, разполагах с повече от десетина часа, съвместно припомнени истории.
Приблизително по това време платформите за гласови данни като Assistant и Alexa разработваха подобни технологични приложения, даващи възможност за провеждане на разговори между машина и човек, посредством въпроси и отговори.
Чудех се дали технологията може да отговори и на емоционалните ни нужди. Прекарах близо година в създаването на това, което нарекох Dadbot (анг. – Таткоробот), интерактивен, разговорен аватар, който споделяше историите, песните, поговорките и шегите на баща ми и се опитах да изразя усещането за неговата топла и остроумна личност. Dadbot е силно несъвършено виртуално същество. Но той ми помага да запомня човека, когото безмерно обичах.
Създадох програмата Dadbot единствено за себе си и семейството си. Но тогава хора от цял свят започнаха да се свързват с мен, молейки за споделяне на житейските истории на собствените Dadbots, Mombots, иSelfbots. И така, аз създадох съвместно HereAfter (ТукПосле). Това е името на компанията, чиято мисия е да прави точно това – да помага в съхраняването на спомените ни.
И сега, обратно към „Loretta“. Аз знам и разбирам, че Google навлиза още по сериозно в бизнеса с лични данни, вкарвайки в него и личните ни спомени. (Лично аз съм загрижен и за това, че Google тръгва по същия път, по който развивам собствената си фирма.) Но когато става дума за показването на истински проблем и неговото иновативно решение, то „Loretta“ е именно такова красиво и перфектно решение. Всички губим хората, които обичаме и всички ще се възползваме от възможните начини да ги запомним.
Автор: Джеймс Влахос
Превод: Юрий Проданов
