Никога няма да забравя първия ден в Шуменския университет. Бях едно кълбо от нерви и страхове. Исках да побягна и да се скрия от целия свят. Бях приета да уча точно в сферата, в която исках и до ден днешен искам да се развивам. Но страховете ми бяха взели надмощие и не можех да мисля за нищо.
Вътрешният ми глас проговори, опита се да ме омае с думи, за да се откажа в самото начало. „Какво правиш тук? Виж се само! Едно малко, незначително момиче, което дори не може да общува с хората, няма шанс да стане журналист. Ти си срамежлива и притеснителна и съжалявам, но не си нито за тук, нито за тази професия. Сега се обърни и си тръгвай преди да си се изложила още повече!” Отказах да го слушам и направих най-доброто, за което се сетих – хванах го и го натиках в най-тъмната част на съзнанието ми, където няма да може да бъде чуто от никого. Поех си дълбоко въздух и влязох в сградата на университета.
В мига, в който прекрачих прага, дойде и спокойствието. Запътих се към залата повтаряйки си, че всичко ще е наред, че мога да се справя каквото и да се случи в годините, които следват. Да, все още се притеснявам, но не позволявам това да ми пречи. Уча се и полагам усилия да се развивам, благодарение на всички преподаватели, които никога не ни обръщат гръб и ни подкрепят. Вече знам, че мога да се справя независимо колко е трудно, стига да вярвам във възможностите си. Остава ми само да продължа да уча и да се развивам.
Валерия Николова, II курс Журналистика и реклама
