Трябва с по-малко думи да се опитаме да казваме истината

С продължителни аплодисменти шуменската публика приветства новия спектакъл на Николай Гундеров „Писмо до съветско другарче“ на 4 декември в Младежкия дом. Постановката е моновариант на добре познатата сатира „Хористи” отпреди две години, която тогава разбуни страстите и развълнува духовете в Шумен. Днес я гледаме в оптимален и редактиран вариант, в който на сцената блести в множеството ролеви превъплъщения младият и талантлив Александър Валериев. Премиерата бе посветена на светлите духове на родителите на Николай, а той, развълнуван, благодари за възторга на шуменци и подкрепата лично на кмета на Шумен Любомир Христов. „Днес, както съобщиха по новините, е най-студеният ден, но тук, в Шумен, това не е истина, тук винаги се завръщам и ми е топло”, каза Гундеров. Ето какво още сподели той, заедно с Александър, пред студенти от първи и втори курс от специалностите Журналистика и реклама и Българистика и медии от Шуменския университет:

UniMedia към Александър Валериев: Поздравления! Бяхте брилянтен! Тази вечер Вие изиграхте цели девет роли едновременно! Лесно ли превключвате от образ в образ?

Александър Валериев: Не е лесно, иска се много сериозна вътрешна мотивация и  подготовка. Но и много любов и желание.

 

UniMedia: Но това все пак не е One man show! Това не е една, две, три, а цели девет роли! Невероятно е! Случвало ли Ви се е да изиграете Майката на Петьо, след две минути трябва да влезете в репликите на Бащата, но гласът ви просто отказва и не може да превключи?

Александър Валериев: О, това обикновено се случва в началото на репетициите, но после когато нещата се се парират и се знае кое кога се играе, всичко тръгва и върви по една вътрешна линия, тогава няма никакви проблеми.

UniMedia: Все пак колко точно подготовка се изисква?

Александър Валериев: Репетирали сме повече от шест месеца. И спектакълът от постановка на постановка ще става все по-добър. Приблизително толкова.

UniMedia: Ние не сме гледали предишния вариант – „Хористи”, но ни разказаха, че там сцената е била пренаселена, дори са участвали легендарни актьори като Любен Попов и Ивайло Калоянчев. А сега? Лесно ли е да изиграете ролите сам, без помощта на колеги?

Александър Валериев: Е, винаги е по-лесно с колеги. С тях можеш да се спасяваш, да импровизираш. Докато, когато си сам гледат само теб и ако сбъркаш нещо… (усмихва се), досещате се, става страшно.

UniMedia: А импровизирате ли на сцената?

Александър Валериев: Да, да, позволявам си, но само в границите на допустимото, за да не разводним материала – и като текст, и качество.

UniMedia: Забравяли ли сте реплика?

Александър Валериев: Случва се, просто продължаваме нататък без да се връщаме назад.

UniMedia: След това представление, на къде?

Александър Валериев: Тепърва почваме да го играем. В Братислава вече гостувахме с това представление. Знаете ли, там играхме на български и след представлението ни казаха, че почти всичко са разбрали. Имаме покана от Франция, Северна Македония, Германия и – живот и здраве, през лятото ще сме в САЩ и Канада.

UniMedia: Знаем, че сте били два сезона в екипа на Шуменския театър. А сега как продължава Вашата кариера?

Александър Валериев: Актьор на свободна практика съм, а в момента основно се занимавам с този спектакъл.

UniMedia: Свирите и пеете великолепно. Имате ли музикално образование? Разбрахме, че сте бургазлия и си помислихме, че не е възможно да не сте продукт на култовото Бургаско музикално училище.

Александър Валериев: Не, не. Немска гимназия. Дойчланд… их хабе Прокопи. Не се ли досетихте? (Смях.) Ходил съм на уроци като малък, но да не мислите, че по акордеон? Не. Пианист съм. (Усмихва се.) А един пианист може всичко. Даже и с един пръст. (Гордо размахва среден пръст, но това е елемент от спектакъла, така че е безобиден жест. Засвирва на въображаемия акордеон.)

UniMedi към Гундеров: Как се роди идеята за този сценарий?

Николай Гундеров: Ами от моето детство. Защото, когато бяхме малки (разбира се, това е художествена фикция, понеже нещата, които гледахте, не могат да бъдат измислени, но в по-голямата си степен те носят едно време, духа на моето детство), имаше на времето такива форми на общуване – пишеха се писма до непознати другарчета, представете си само какъв абсурд – разказваш, съобщаваш факти от живота си пред някого, когото никога не си виждал, и вероятно никога няма да видиш. И аз си казах, че това цялото е едно представление напомня на един цял един човешки живот, който може да бъде събран всъщност само в едно писмо. Едно дете в епистоларна форма отваря просто едно писмо и пише до съветското си другарче. И там, то казва истината, не само за себе си и за своя микросвят, ами за целия свой свят, за цялото общество. Само че го прави през погледа на детето. Това за мен беше важно, не да се говори сериозно, а така, както едно дете може да усети абсурдите на живота – хубавите и тъжните му страни – през някаква детска чувствителност. И така ние се опитахме да направим това пионерче просто така, истинско, така, че тази изповед да не бъде натрапена, да не бъде патетична а да бъде човешка, лична история, разказана в едно писмо и още повече  – изпратено на непознат човек. Което всъщност прави историята по-силна, защото това е почти писмо без адресат. Нали сте съгласни, че ти, когато имаш нещо много важно да кажеш, обикновено го казваш на някого, търсиш адресата, съобщаваш на някой човек, когото познаваш. По вектора сте две точки: вие и човекът, на когото искате да кажете нещо. Моят герой обаче го казва на анонимен, непознат, приятел и там може би споделя цялата своя тъга. Накрая е тъжно, нали се разбра накрая, в спектакъла, че си отиде този човек, възрастният?

UniMedia: Самият спектакъл, ако беше класически, а не моноспектакъл, щеше ли да изгуби основната си идея?

Николай Гундеров: Не, ние го направихме отначало точно като класически, като ансамблов спектакъл – това означава спектакъл с много артисти, но аз си мисля, че точно това е някаква проводимост на историята, тя може да бъде разказана от първо лице ако успеете да разкажете, разбира се, както и да бъде разказана от много лица. Въпросът е да концентрирате, да съберете тази история. Вижте в многото думи, които в момента казах, има само няколко значими. Нали? (Усмихва се.) И точно те са това, което може да бъде разказано от един човек. Ние много често говорим, говорим, умножаваме думите, но не казваме неща и това, всъщност, е проблем на обществото, трябва с по-малко думи да се опитаме да казваме истината.

А каква е истината? Тя винаги е субективна, тя винаги е лична. Аз не вярвам в това, че някои обществени истини могат да се вербализират. Истината винаги е лична.

UniMedia: Добре казано, наистина. Благодарим ви сърдено за времето, което ни отделихте!

Николай Гундеров: Не, млади хора, аз всъщност ви благодаря, че ни гледахте, че се смяхте и тъжихте с нас!

В средата на януари спектакълът „Писмо до съветско другарче” отново ще се играе на сцената на Младежкия дом в Шумен.

 Автори: Росица Величкова, I курс Българистика и медии

Виктор Паскалев, I курс Българистика и медии

Дебора Данчева, II курс Журналистика и реклама