Кога го видяхме за пръв път? Дойде, за да чете лекции по Теория на литературата във ВПИ – Шумен през есента на 1975 г. Дойде с апокрифен ореол на ерудит и почти дисидент. Зала 202 бе винаги претъпкана, при това далеч не само с филолози, а пред нас стоеше невисок 38-годишен главен асистент, с блестящи, изразителни и безпределно иронични очи. Лееше се неспирен поток от знания, с чести цитати на западни езици, с поток от афоризми, на Волтер, Ларошфуко, нашенски и авторски. Някаква съвсем нова академическа галактика, която ни заставяше да броим дните до следващото му идване. Веднъж самолетът му закъсня, когато се появи, рече въодушевено:
- Ето го и Кольо (иначе не понасяше подобно обръщение от страна на колеги, но студентите, студентите бяха друго нещо).
А вторият съвет, който си позволи да даде на аудиторията, гласеше:
- Ей, учете, учете езици докато сте млади. Знаехме, че сред българските литературоведи, критици и писатели само той знаеше трите западни езика, че и чешки и руски.
На първия ред стояхме ние, участниците в Кръжока по литературна критика на ВПИ с ръководител ст. асистент Пейо Димитров (+1992), ще спомена само най-изявените студенти: Любо Котев, Иван Карадочев (след завършването и двамата не бяха допуснати до асистентски конкурси) и Мариус Теофилов (+1993). В Кръжока вече бяхме обсъдили полемиката на Никола Георгиев и Тончо Жечев по повод на Хайтовите Диви разкази, в която в продължение на година се включи практически и целият ни литературоведски елит. Спорът всъщност беше методологически: литературната критика точна наука ли е (което горещо защитаваше Н. Георгиев) или импресионистична есеистика (за което ратуваше Т. Жечев. Тогава единодушно бяхме на страната на Н. Георгиев, той донесе и идеите на модерните по това време структурализъм и семиотика. След края на лекциите се провеждаше спецкурсът му Анализ на поетическия текст върху конкретен материал от елегията Скрити вопли на Дебелянов. Споровете бяха безброй, Н. Георгиев ги предизвикваше умишлено, ставайки част от нас, така, освен принципите на затвореното (бавно) четене, които усвоявахме като главна задача на спецкурса, възприемахме другата и може би най-важна особеност на неговите преподавателски внушения: Свободата, свобода ментална, свобода езикова, свобода екзистенциална. И така, ето ги трите кита на неговата педагогическа програма:
Модерни и дълбоки Знания, поднесени с артистичност и Ирония и основани върху Свободата.
Редица от нас един ден също станаха преподаватели и (съзнателно или не) възприеха според силите си тези черти. Н. Георгиев продължаваше да помага на литературните теоретици във ВПИ и в ШУ – с рецензии, научни консултации и ръководства, с предговори към книги.
Самият той предаваше 45 г. Теория на литературата в СУ, в ПУ. Не понасяше прошнурования тоталитарен академизъм, но никак не го вдъхновяваха и възгласите на новите политически кохорти. Отказа не едно съблазнително предложение за посланик и тем подобни изкушения пред обезличения през Соца асистент. Остана си амбасадор на науката сред хората, медиатор между познанието и тогавашната ученолюбива младеж. Стана професор на …58 г. Отказа дори званието академик. Не присъства и на удостояването си с титлата “почетен доктор” на ПУ. Получи високопрестижната Международна Хердерова награда, каквато притежават само най-изявени наши хуманитари като Атанас Далчев и Иван Дуйчев. За миг да се върнем към поколението му в СУ, което можем да наречем “Генерация 37”. Негови състуденти са и световно – известният българо-френски литературен теоретик и философ Цветан Тодоров (+2017), силно свързаните като преподаватели с ШУ член-кореспондент на БАН Иван Добрев, проф.Тодор Ив. Живков (+2001) и доц. Елена Коцева (+2018). Същият, по новому мислещ поколенчески феномен се наблюдаваше и в СССР – Борис Успенски, Александър Панченко (+2002)(и двамата – почетни доктори на ШУ), Сергей Аверинцев (2004), “папата” на руския постмодернизъм Андрей Битов (+2018). Всички посочени автори имат ослепителен афинитет към модерното и несекваща алергия към всичко консервативно.
Н. Георгиев също имаше своите учители: в науката: проф. Мирослав Янакиев (на чието погребение (+1998) произнесе запомнящо се слово), в литературата и публицистиката-Алеко, Стоян Михайловски, Пенчо Славейков.
Беше и общественик, автор на забележителната Нова книга за българския народ, и тук ерудиран, ироничен и свободолюбив, като посочените класици. Коментираше с фин каламбур новия герб на България, наричайки го Чапкънски, образа на Бай Ганьо върху банкнотата с Алеко, нашенската семейственост. Той издигна литературоведа като самостоятелна професионална категория (Кой сте вие, г-н литературовед?).
Последната му заръка е била изпращането му да стане в тишината на тесния семеен кръг. И като че пак дочуваме Дебелянов, този път Сиротна песен:
Ще си отида от света,
тъй както съм дошъл…
С кончината му в българското литературознание, университетско образование и културологическа публицистика зейва незапълнима с нищо пропаст. Ние, преподавателите и студентите от ШУ ”Епископ Константин Преславски” също скърбим и чувстваме с особена горест тази загуба.
проф. д.ф.н. Христо Трендафилов
