Концерт под надслов „От Бах до Стойков”, посветен на 90-годишнината от рождението на съвременния български композитор Николай Стойков, се проведе на 26 септември в Музейния комплекс „Панчо Владигеров”. В програмата бяха включени произведения на Йохан Себастиан Бах, Доменико Скарлати, Асен Диамандиев, Панчо Владигеров, Дмитрий Шостакович и Николай Стойков, както и на неговия колега и приятел проф. Ромео Смилков от АМТИ – Пловдив.
Концертът започна с „Голдберг вариации” на Бах (I-IX) в транскрипция за две пиана, в изпълнение на Евридика Вълева и д-р Велислава Стоянова. Последва соната от Доменико Скарлати, също в транскрипция за две пиана. Началото постави публиката в особена атмосфера, в която шумът на града утихва и прави път на музиката на живо, а вниманието постепенно се насочва към всеки звук и движение.
С изпълнението на „Сонатина за пиано” от Асен Диамандиев и на творба на Николай Стойков Събка Събева внесе различна емоционална наситеност. В движенията ѝ и в изразителността ѝ имаше усещане за пълно потапяне в произведението, сякаш пианистката не просто изпълняваше мелодията, а я караше да оживее пред публиката.
Следващият момент беше „Валс-парафраза” оп. 21 (2025) от проф. д-р Ромео Смилков по хорова творба на Петко Стайнов, посветена на д-р Лазаринка Настева. Изпълнението впечатляваше не само с лекотата, с която пианистът преминаваше през собствената си творба, но и с цялостното му присъствие пред инструмента. Движенията и изражението му допълваха музиката и показваха колко силно изпълнителят може да бъде част от самото произведение.
Програмата продължи със „Сарабанда” и „Северна песен” на Панчо Владигеров, изпълнени отново от Събка Събева. Емоционалността, която вече беше оставила впечатление, присъстваше и тук. Чрез музиката пианистката създаваше пространство, в което всеки слушател можеше да изгради своя собствена картина.
„Концертино” за две пиана от Дмитрий Шостакович, изпълнено от Евридика Вълева и д-р Велислава Стоянова, се превърна в един от запомнящите се моменти. Двата инструмента си подаваха реплики, отговаряха си и изграждаха общ разказ. Мелодията не просто звучеше пред публиката – тя разгръщаше история, в която всяко от двете пиана имаше своя роля.
Финалното „Калугерине” на Николай Стойков беше може би най-необичайният момент в програмата. В началото творбата, която проф. Смилков определя като „фойерверк”, звучеше като изблик от безразборно разпилени звуци – диви, резки и трудно предвидими. Но колкото по-внимателно се вслушваше човек, толкова по-ясно се открояваше логиката зад тях. Всеки тон намираше своето място и постепенно хаосът и шумът се превъплъщаваха в мелодия. Това бе и едно от онези напомняния, че музиката не винаги трябва да бъде веднага разбрана и харесана, за да бъде въздействаща.
Последните тонове обаче не сложиха веднага край на срещата. Голяма част от присъстващите останаха, за да изкажат благодарностите и впечатленията си и да аплодират изпълнителите. Имаше и много въпроси към професора. Група магистри теолози изслушаха с интерес разказите и анализите на Ромео Смилков и му зададоха въпроси за въздействащата сила на музиката върху сетивата и духа, но и върху вярата. В последвалите разговори концертът продължи по друг начин – вече не чрез музиката, а чрез думите на тези, които я бяха преживели заедно.
Автор на текста и снимките: Пресиана Панова, II курс, специалност „Българистика и медии”
