Забързани, задъхани от високото темпо на ежедневния стремеж да сграбчим успеха, чуваме ли как бие сърцето ни и сподавения му вопъл „Забави, забави…“, като в онази песен на Стефан Вълдобрев и „Обичайните заподозрени“ – „По-полека.“ Представете си, че сега ви каня за няколко минути на една пейка, във Варна, близо до морето и Ви предложа да отговорите на въпроса „Какво е за Вас вярата в Бог?“. Преди големите християнски празници вероятно сте забелязали, че в масмедиите се увеличават темите, свързани с вярата, религията, традициите и т.н. Идеята за това интервю се появи във връзка с информацията, че предстоятелят на варненския храм „Успение на Пресвета Богородица“ свещеник Теодор Стойчев е защитил професорско научно звание. Не са толкова много подобни богоугодни събития, че да бъде медийно подминато. Уважаеми читатели, в навечерието на Рождество Христово се срещнах с него, за да ви разкажа в интервю неговата история. Кой е свещеник иконом, университетски преподавател, проф. д-р по богословие Теодор Стойчев? Намираме се в една малка източно-православна църква в град Варна. Тя е известна сред миряните като „Малката Богородица“, а действителното й име е „Успение на Пресвета Богородица“. Тук служи отец Теодор.
Църквата е построена през 1602 г., във времето, в което по законите на султана, тя не е можело да бъде по висока от конник. Затова е трябвало да бъде вкопана. Легендата разказва, че в тукашната местност „Аязмото“, една сутрин, в клоните на един бряст, неизвестен българин открил икона. Първото чудо свързано с иконата било, че тя сякаш не се крепяла на клоните, а някаква сила я крепяла над тях. Събралото се множество решило да снеме иконата от бряста и да я пренесе във Варна. И тогава се случило второто чудо. Когато качили иконата на волската кола на случайно преминаващ турчин, воловете не тръгнали. Същото се повторило и когато качили иконата на волската кола на преминаващ грък. Накрая иконата била пренесена от млад българин. Впечатлени и от това чудо, хората решили, че където спрат воловете на българчето, там ще построят църква. Случило се до площада на тогавашния център на града.
Тя е тук и днес. На фона на високите сгради около нея, църквата наистина изглежда като „поникнала от приказките“ насред едно малко дворче в близост до морето и далеч от шумната градска гълчава. Това малко дворче, с традиционните чемшири в него, някак напомня на двора на чорбаджи Марко в началото на романа „Под игото“ на Иван Вазов и мирише на България. Това прави тази църквица някак по-домашна, по-семейна.
Срещу входа на църквата има чешма, изградена през 1856 г в памет на погребаното в двора на църквата младо момиче Недялка,зверски убито от поробителя.
Веднага след притвора, вляво е църковната канцелария на предстоятеля на храма. След отговора на почукването „Да, заповядайте!“ отварям вратата и попадам в малко помещение, в което цари полумрак, ухае на тамян и наподобява на монашеска килия. Източената фигура на отец Теодор, облечена в безупречно расо, по-скоро прилича по стойка на кавалерийски офицер от руското дворянство, слязла сякаш от екрана на „Война и мир“ на Сергей Бондарчук, отколкото на свещеник. Ръкуваме се, приемам поканата да седна срещу него, вадя репортерския диктофон и се приготвям за първия ми въпрос. Уговорили сме се разговорът ни да бъде на живо, без предварително предоставени въпроси.
Отец Теодор, Вашата малка църква с това китно дворче изглежда като домашна, семейна. Как се чувстват миряните в нея?
Мисля, че добре се чувстват. Нейното храмово пространство помага миряните да се чувстват по-близки. Аз, самият, харесвам този тип малки църкви, в които човек може да остане необезпокояван от многото вярващи в голямото храмово пространство насаме с Бог.
За читателите ни ще бъде интересно да научат oткъде сте тръгнали? Какво и къде сте учили?
Аз съм от Русе, завършил съм строителен техникум, след казармата се записах в богословския факултет на Софийския университет и след завършването му се посветих в служба на вярата.
Какво можете да споделите за Вашето семейство?
Както се подразбира, аз съм женен, съпругата ми е учителка, имам две деца, син и дъщеря и една внучка.
A какви категории свещеници има в българската православна църква? Кои служат само като монаси? Кои могат да имат семейство? И дори – кой може да бъде избиран за български патриарх?
В Православната църква духовенството е разделено на черно (монашеско) и бяло (свещеническо). Първите са на монасите, които се обричат на безбрачие и цялото им служение преминава предимно в манастирите. Другите са свещениците. Те са призвани да бъдат пастири на миряните от своята енория. Задължително е да са семейни. За патриарх може да бъде издигната кандидатурата на митрополит, който е монах.
По-трудно ли е да си служител на църквата и, едновременно с това, да си съпруг, баща и дядо?
Не бих търсил елемент на трудност в съчетаването на тези социални роли. На мен, лично, не ми е било трудно; може би защото се водя от разбирането, че животът е такъв, какъвто си го направиш, с Божията благословия, естествено.
Какво е за Вас жената? По-скоро в житейския смисъл. Но, ако желаете, може и в библейския.
В глава първа на Библията е казано „И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде.“ Това е Божия промисъл за устройството на вселената. Всеки опит за коригиращи мнения и оспорване на този замисъл ни отдалечават от истината за сътворението. Не мога да си представя света еднополов, без присъствието на жената в него. Когато някой коментира мястото на жената в житейски или библейски смисъл, да си зададе първо въпроса: „Това възможно ли е?“
Да разширим още малко този въпрос. През последните години неолиберализмът лансира модерни, глобалистки идеи за ултра равенство между половете и дори за размиване на границата между тях. Стигна се до абсурди като еднополови бракове и дори смяна на биологичния пол. Още отзвучават скандалните дебати около Истанбулската конвенция. Според Вас, до къде могат да стигат компромисите с неолибералните идеи в „името на хуманизма, на свободата на избора, личното достойнство“?
Естественият процес е животът да е извор на социалните идеи. Сътворението, изначално, определя основните рамки на човешкото съществуване и кръговрата на неговото възпроизвеждане. Ние нямаме власт да променяме тези рамки и всякакви компромиси, в името на нещо, са неестествени.
Църковното служение изисква пълна отдаденост, както се казва, двадесет и четири часа, седем дни в седмицата, триста шестдесет и пет дни в годината. Това не ограничава ли прекалено много личния живот, срещите с приятели?
Прекалено много, не бих казал. Въпрос на лична организация е свещеникът да има време за енориашите, за семейството и за приятелите.
Успяхте ли да бъдете близо до децата си, да ги възпитате в християнските добродетели?
Доколкото можахме, със съпругата ми се постарахме да ги възпитаме като добри хора, с достойнство и мечти, които те преследват днес, вече пораснали и самостоятелни. Нашите отношения обаче не бяха сведени единствено до духовни беседи. Ние прекарвахме много време заедно в спорт, екскурзии, срещи с приятели, което спомогна семейството да е много сплотена. Мисля, че ролята на родителя не е основно сведена до това да назидава, но да създава тесни, бих казал приятелски отношения.
Имахте ли желание някой от тях да продължи по Вашата пътека?
Откровено казано, наблюдавах отстрани доколко синът ми ще прояви интерес в тази насока. Имах желание, но знаех, че трябва да уважавам изборите на децата си. Така че по свещеническата пътека след мен засега няма наследници. Но има други, които съм убедил да поемат изучаването на теологията, а после… кой знае?
В какво се изразява за Вас щастието?
В служението на вярата, в научните ми занимания, в семейната топлина, в приятелската подкрепа. От всичко по малко и ето го голямото щастие. Щастието не е даденост, то се постига и преживява от онези, които го желаят. То е ежедневна хармония със себе си и другите.
А не е ли щастието именно в по-дълбоките неща – в прозрението за смисъла на живота, в решението как човек да започне и да премине жизнения си път, в това кога му се отварят очите за истината, а може би и за Бога?
Безспорно в тази трактовка има много истина, но аз винаги съм се опитвал да бягам от онова, кое за мен е важно и кое за мен е истинно или истина, защото онова, което ме прави мене щастлив или онова, в което виждам смисъл и щастие, като например моята вяра или посланията, идеите, смисъла, който ми задава нашият Господ и Спасител Иисус Христос, за другите хора въобще не е от никакво значение, но те не губят своето усещане за стойност на живота, за хармония с битието. Хората извън моето обкръжение също, по своему, са щастливи, затова считам, че щастието, от гледна точка на нашата вяра, се крие именно в Бога, но то не може да бъде някак „заграбено“ единствено и само за онези, които са близко до Христос. То е право на всеки един човек да го изживее, а и хората умеят да го правят така, както за тях е добре.
Къде е мястото на истината в щастието?
Този въпрос е още по-сложен и предполага много мислене, защото всеки един от нас живее според своето светоусещане и ако ние сме намерили онази истина, която би способствала животът ни да е стойностен, тогава, мисля, че това е добро за нас, тъй като има много човеци, които не са намерили пътя адекватно, хора които са се подхлъзнали по пътя по страсти, по увлечения, за тях може би това е правилният път, но те губят много. Те губят понякога семейства, те губят близки, те губят отношения и т. н. Така че, безспорно, истината, макар че съвременният човек избягва да говори за истина, съвременните човеци говорят за истини – моята истина, вашата истина, нашата истина, но не и истината на хората, които живеят, например, в Индия. Това не означава, че те са нещастни; те са намерили смисъла в тяхната истина и живеят според тази истина, така че говорейки за истина, ние обичайно свеждаме всичко до нашето светоусещане, но нашето светоусещане не е на другите, което не ги лишава от правото да имат такава и да живеят според нея и дори да бъдат спасени. Според мен, колкото и еретично да звучи това, да бъдат спасени само защото те са живели според истината на собствената си култура.
Може би назад във времето, в спомените е истината. Имате ли спомен кога за първи път се срещнахте с религията?
В казармата се срещнах за първи път с религията. Заедно с мен служеше войник, дълбоко вярващ, протестант. Многобройните разговори с него ми откриха пътя към Спасителя. От казармата излязох с твърдото убеждение, че ще уча богословие и ще се посветя в служба на Бог. Родителите ми не бяха съгласни. Като комунисти, естествено, те бяха атеисти и имаха отрицателно отношение към религията. По тази причина аз не бях кръстен като малък и това се случи, вече осъзнато, на много по-късни години, а именно преди да вляза в Богословския факултет, защото тогава такива бяха изискванията – да е кръстен кандидатът.
Вие ли избрахте да служите на Бог или той ви избра между човеците?
Това е сложен въпрос. Наблюдавайки какво се случва по света, включително в църковните среди, се питам: Бог ли въздига лидерите? Той ли поставя на отговорно служение всички духовници? Много други въпроси, разбира се, стоят пред мене. И тъй като моят отговор на горните два въпроса е отрицателен, не знам как да отговоря на питането за моя избор. Искрено се надявам Бог до участва в моето служение. Убеден съм, че в делата на духовника Бог трябва да участва, но понякога нашите действия замъгляват Неговото проявление.
Ако приемем, че изповедите натоварват душата Ви, как я вентилирате, така че да не се разпада от споделеното пред нея?
По различен начин, най-вече с четене на книги, научните ми занимания, малки бягства от ежедневието със семейството и приятелите.
Вероятно и с не толкова умствени занимания?
Да, разбира се, спортувам активно, играя тенис, ходя на фитнес, карам колело – въобще обичам спорта и намирам смисъл и успокоение в него.
А може би и някакво хоби?
Риболов. Все пак съм дунавско момче. За съжаление, не съм хващал въдица две години и…ще трябва да наваксам!
В съседство на Вашата църква се намира сградата на репресивна институция – Областна дирекция на МВР. Имате ли случай, освободен от ареста човек да дойде в църквата и да поиска помощ?
Не, лично аз не съм имал такъв случай. Хора от тази категория най-често идват в църквата, когато са осъзнали греховността на своята постъпка и молят Бог за прошка. Това са много интимни човешки преживявания и не всеки е готов да ги сподели, дори и с духовник. Разбираемо е и не е укоримо.
Колко важна е прошката в живота на християнина?
Съществено важна. Сам Христос задава онзи модел, който, ако ние искаме да бъдем с него, трябва да следваме. От кръста той казва за онези, които го убиват: „Прости им, те не знаят какво вършат.“ За мен това е ключов момент в Новия завет.
Къде е границата между дадената ни от Бог свободна воля и спазването на десетте Божи заповеди?
Няма такава граница. Десетте Божи заповеди са в мярата на свободната воля. Или ги спазваш, или не ги спазваш.
Вярата емоция ли е или разумен избор?
Разбира се, разумен избор, който предполага активирането на целия човешки потенциал. Вярата е радикалното измерение на човешкото битие. Тя много повече от емоции. Същата е нестихващ, свободен избор в контекста на Божията воля, в който са всички наши постъпки ежедневно. Емоцията, обикновено, е кратковременен, много често, погрешен акт, който, след разумния анализ, трябва да поправяме.
Ежедневно говорите толкова много за Бог, Света Богородица. Случвало ли Ви се е да се явят в съня Ви или да дадат някакъв знак – нещо като небесно знамение?
Не, нямам такова преживяване. Но вярвам, че Бог решава кога православният християнин има нужда от духовна подкрепа и намира начин да му се открие.
Ваши енориаши споделяли ли са за техни впечатления в тази сфера?
Да, имам подобни откровения, но не мога да ги споделя, поради тайната на изповедта.
Вярвате ли, когато някой сподели с Вас за преживяване, свързано с Бог, Св. Богородица или светиите на църквата?
Цялата история на християнството, вече повече от две хиляди години, е изпълнена с различни чудеса, които са творили нашият Господ и многочислените светии. Макар и да не можем да си обясним рационално такива събития, трябва да знаем, че вярата е тази, която допринася това да се случи. В Библията е посочено, че „Вярата е живата представа на онова, за което се надяваме и разкриване на онова, що се не вижда.“ А споделените с мен подобни преживявания обикновено са част от тайната на изповедта, която аз не мога да разкрия.
Болна ли е душата на българите? Как я лекувате Вие?
Може и така да се каже. Помощта, която се опитвам да дам, е свързана с уважение към всеки християнин, с насърчения за чистосърдечна молитва към Бога и покаяние за волни или неволни грешки. Всички грешим, но трябва да искаме Божията милост да имаме сили да признаем грешките си и да поискаме опрощение.
Приемам, че Вашият отговор потвърждава споделяното в обществото мнение, че душата на българите е болна. Според Вас, от какво е болна – от скептицизъм, несигурност, неувереност в ценностните преценки на динамично променящия се свят, или от нещо друго?
Аз мисля, че повечето от нас, дори и хората, които сме в църквата, също боледуваме, защото сме част от общество, което ни притиска. Ние също сме не малко консуматори, ние също носим сладострастието в нашия живот, също се увличаме от него, увличаме се по много от нещата, след които вървят и другите хора, които не са в църквата. Но ако мога да определя основната болест на нашето съвремие, ще посоча цинизма. Арогантността, вулгарността, похотливостта са проявите на съвременните духовни болести. Всичко това, разбира се, не е някакъв генерален извод и не е абсолютно валидно за всички хора.
Какво мислите за въвеждането на религията като задължителен учебен предмет в училище в полза на децата от всички вероизповедания?
Ще бъде добре за децата. И за обществото ни ще е от полза. Но нека скоро Бог подкрепи нашия патриарх Даниил в това усърдно негово богоугодно дело. А на плодовете му ще се радваме тепърва.
В последно време темата за изкуствения интелект е много модерна. Може ли изкуственият интелект да измести свещеника в изповедалнята или ỳчения в научните му занимания?
Не, разбира се, макар, че въпросът е провокативно актуален. Той, впрочем, е много болезнен и по отношение на научните занимания на човека. Никакъв друг интелект не може да замени човешкия в сферата на човешкото общуване.
Бихте ли разширили Вашето разбиране по тази актуална тема?
Аз много разсъждавам по тази тема, защото тя е част от нашето ежедневие. Ние вече сме тясно обвързани с изкуствения интелект и ще бъдем все повече зависими от него, но съм си мислил до каква степен той ще влияе на научните ни занимания. Днес той вече помага в това отношение. Като университетски преподавател, мога да посоча, че има студенти, които си пишат курсовите работи с помощта на изкуствения интелект, но изкуственият интелект не е душевност. Изкуственият интелект борави с определени зададени му стойности, докато всеки един от нас е уникален. Защото всеки един от нас носи своя опит, своята емоционалност, своята генетика; всичко онова, което го прави да бъде уникален като личност. И аз, като личност, и вие, като личност – ако вземем едни и същи информационни източници, ние ще ги интерпретираме по различен начин и това прави научните занимания постоянно актуални, защото нищо не е само по себе си обективно, то е обективирано през личната опитност на всеки един човек. Затова не мисля, че изкуственият интелект може напълно да измести човека.
А каква е причината на стремежа на човека днес да замени себе си с изкуствен такъв. Кое подтиква човека, от какво бяга и към какво се стреми?
Има много неща, които, според мен, са добри в този тип технологична улесненост, включително в медицината, в автомобилостроенето, в домакинството. Ние няма как да минем без всички тези неща, това са съвременни технологии без които ние не можем и не мисля, че човек трябва да бяга от всичко; по-скоро трябва да бъде много внимателен.
И Вие, предполагам, сте чували за укорителни оценки от страна на миряните по отношение поведението на някои представители на клира, свързани с приемането в живота им да присъстват прекалено луксозни вещи. Трябва ли митрополитите и свещениците да са бедни, за да бъдат духовни пастири?
А каква ценност е бедността? Какво да обсъждаме тука? Според мене бедността е зло, а не добродетел. Тя не може да бъде желана. Да, може да има доброволен отказ от материални блага с цел духовно преуспяване, но не защото богатството е зло, а бедността – добродетел. Не мисля обаче, че клирът трябва да парадира с власт и пари. Има много духовници в България, които живеят доста оскъдно и техните семейства страдат. Това, според мене, не е нормално, както не е естествено хората да мислят как ще посрещнат разходите си в утрешния ден.
Нужно ли е църквата като институция да демонстрира проактивност? В отделни моменти, в обществото се създава впечатлението, че тя умишлено се дистанцира от социалния живот и не изразява категорични становища.
Да, в много отношения църквата трябва да е проактивна. Така е – църквата трябва да бъде активна не по задължение, а защото активността е в нейното битие. Тя по природа е мисионерска, което я отличава от някои други религии. И ако църквата е отворена към света, това означава, че ние духовниците, клира, епископата трябва да има отношение по важни въпроси, включително и по тези, които Вие ми задавате, включително и за генното инженерство, нанотехнологиите… По всички тези съвременни проблеми ние трябва да имаме отношение към тях, разбира се, не консервативно. Трябва да има екипи от специалисти, които да помагат на духовника, защото не всеки от нас разбира от тези неща. Ние сме хуманитаристи. Трябва да има екипи, които да помагат на духовниците, на епископата, за да може църквата да бъде близко до хората, до техните нужди от отговори, защото човеците питат.
Необходимостта от тази проактивност ли Ви провокира да се насочите към богословската наука?
Не, случи се естествено, заедно с битността ми на свещеник. Да, това беше някакси естествено увлечение, харесва ми да се докосвам до различни идеи, да разсъждавам върху различни проблеми, това е моят свят просто. Аз даже не го намирам като работа, а като вид развлечение, колкото и да ми е трудно понякога. Но то, лесно нещо няма; човек понякога и виното да си изпие пак не е лесно.
Когато имате вътрешни научни колебания, трудно ли се съблича преподавателската тога и се облича расото?
Понякога, да. Това ме води към по-дълбоки размисли, за да намеря верния отговор.
А мислите ли, че при представянето Ви трябва Вашия духовен чин да се съобщава заедно с професорската Ви титла. Това не би ли допринесло за даване на един нов облик на клира като цяло?
Предпочитам да ме представят като отец. Така казват най-важното.
Какъв съвет бихте дали на младеж, който се обърне към Вас с въпроса: „Отче, да се посветя ли на църквата?“
Ще му препоръчам да опознае първо себе си. Сам да се убеди, че има вяра и сили за това служение, за това и в това, което иска да прави.
Накрая, последен, по-скоро символичен въпрос. Какво ще попитате Бог при срещата си с него?
Не си представям тази среща. Дори ме е страх от нея. Не зная какво Бог би ме попитал.
Отче, в началото сме на новата 2025 година. Каква искате да бъде тя? Какви са Вашите пожелания към миряните?
Здрава и мирна, с упование в Бога!
Автор: Иван Байков, магистър II курс, специалност: ТЕОЛОГИЯ (Християнско наследство и поклонничество)
