Новоизлезлият сборник с разкази на Шърли Джаксън представя творби на авторката, повечето от които за първи път се издават в превод на български. Това не се отнася обаче за разказа-шедьовър “The Lottery” – първият издаден български превод на този разказ носи заглавието “Жребият” и е дело на гл. ас. д-р Радостина Игликова, главен асистент в Катедрата по английска филология на Шуменския университет. Д-р Игликова превежда разказа още през 2014 година и впоследствие той е включен в годишника на катедрата “Англицистика: превод и езикознание”. Преводът на разказа е достъпен свободно тук.
Какво стои зад мотивацията за избор на българско заглавие на разказа, актуалността на темите и евентуалното им възприемане в днешни дни – повече от д-р Радостина Игликова.
Какво Ви вдъхнови да направите превода?
Д-р Радостина Игликова: Моята среща с Шърли Джаксън бе донякъде случайна, но и продиктувана от отколешния ми интерес към фантастиката и фентъзи-жанра. На нейния разказ попаднах в една антология на научната фантастика и фентъзи на Прентис Хол, която ми беше подарена още през далечната 2010. По стечение на обстоятелствата, годишникът на катедра “Английска филология” за 2014 година бе замислен с фокус върху превода, а в това аз видях шанс за едно приятно бягство, ако щете, от доста по-прозаичната лингвистична тематика на докторската си дисертация и реших да направя нещо “за душата”, да я компенсирам, задето обективните обстоятелства не бяха позволили докторантурата ми да бъде на мечтаната литературна или преводаческа тематика. И така реших моят принос към въпросния годишник да не бъде само академичен, а и творчески – така се роди моят превод на “The Lottery”.
Как избрахте точно заглавието „Жребият“?
Д-р Радостина Игликова: Изборът на заглавие често се превръща в голяма дилема за преводача и нерядко води до разгорещени спорове сред самите преводачи, критиците, а и сред читателската аудитория (особено заклетите почитатели на дадени произведения). Всички имат мнение, обикновено подкрепено с някакви доводи, но истината е, че художественият превод е не само въпрос на техника, а и форма на изкуство. Преводачът има право на информиран избор на подход към превода (т.нар. преводаческа стратегия на академичен език) и може да реши дали принципно да остане по-близо до оригинала или да се доближи до езика-приемник, дали да пренесе читателя в чуждия свят и култура и да го остави да се оправя сам и да се учи, или да намери общото между културите и езиците и да използва познатото и близкото до читателя, да го накара да се чувства у дома си. Тези различни подходи дават различни резултати и те са еднакво легитимни и приемливи – стига преводът да е коректен в основата си, да не изкривява и подменя или изпуска неоснователно, да уважава и да се съобразява със спецификата на автора, периода и произведението.
В крайна сметка този избор е и въпрос на вкус, на вътрешно усещане и то не само за езика на оригинала, а и за езика на читателската публика и нейните културни и езикови, когнитивни конструкти. Подобно на литературен критик (или пък психоаналитик, антрополог, културолог?), преводачът си задава безброй въпроси – как би прозвучало? звучи ли нормално/естествено или има интерференция, а аз вече съм претръпна(а) и не я усещам? ще се разбере ли? дали не е твърде/недостатъчно двусмислено? При някои произведения нещата са по-неутрални и прозаични, но при други заглавието е силно обвързано със съдържанието и това го натоварва с една сила, която неудачният превод би пропилял. Затова и аз реших да преведа “The Lottery” като “Жребият”, а не като “Лотарията”. И обосновавам своя избор с това, че според мен и според хората, които разпитвах, докато подготвях превода (да, семейството и студентите ми влязоха в ролята на опитни мишки-консултанти) думата “лотария” е по-обвързана с печалби, пари и материални неща и е някак си съвременна, често използвана в комбинацията “държавна лотария”. А това съвсем не беше типът нагласа, която исках да създам с оглед на текста. “Жребий”, от друга страна, има една неутралност по отношение на контекста и това за какво се използва – теглим жребий какво ще се падне, на кого ще се падне, и за хубаво, и за лошо. Кой да бъде пръв или последен, примерно – и това е по-близо до играта. При тегленето на жребий не е задължително да спечелиш нещо материално, няма джакпот, какъвто предполага една лотария. И тъй като разказът представя въпросния жребий като една зловеща с прозаичността си игра на живот или смърт – реших да ползвам тази дума. Тя битува в българската литература и във връзка с романа “Жребият” на Свобода Бъчварова – това също наклони везните в полза на избора на тази хубава и силна българска дума. Противната опция би запазила очевидността на връзката с оригинала, донякъде би означавала да подходим към разказа като към някакъв бранд, запазена марка на авторката, който си струва да се запази като разпознаваем – това също е легитимен и разбираем подход, но не е моят.
Правите препратки към популярните днес сериали като ”American Horror Story”, филми като “Децата на царевицата”, “Мидсомар” и “Игрите на глада”. Какво Ви наведе към тези асоциации?
Д-р Радостина Игликова: Препратките към сериалите и филмите (а също и книгите на Стивън Кинг, или “Повелителят на мухите” на Уилям Голдинг) мисля, че може да оцени всеки читател и зрител – те са базирани на тематичната и сюжетна близост на разказа със споменатите произведения. Темите, които Шърли Джаксън засяга са все още актуални – колко струва човешкият живот, доколко цивилизовано е цивилизованото общество, доколко хубаво нещо са традициите. Новото или различното в подхода на Джаксън спрямо споменатите филми и сериали е може би нейната странна дистанцираност и преднамерена обективност – индивидът и неговата индивидуалност липсват до голяма степен в разказа. Авторката е като окото на камера, което безстрастно ни описва и показва какво се случва, кой какво казва, какво прави, как поглежда или къде стои – но не бърка в душите и мислите на хората, не ни обяснява, не ни проповядва. Така целият разказ става донякъде документален, като свидетелски показания едва ли не – може би затова и читателите през 1948 година са останали толкова втрещени и не са можели да разберат дали това е реалност или измислица, някои са се отказали от абонамента си от възмущение, докато други са питали дали и къде може да се види “ритуалът”. Разни хора, разни идеали – и може би именно това е замисълът, защото може би тази разлика е на някакво по-универсално ниво, различно от националност, език, култура, религия и може да се проявява вътре в самото общество, в което всички сме си уж свои и родни. Американската готика е пословична с тихия си ужас, но пък “Мидсомар” не е ни най-малко американски – това навежда на мисълта, че темите са универсални и това ги прави донякъде вечни и понятни и за българския читател сред всички останали.
Българската публика познава ли изобщо творчеството на Шърли Джаксън?
Д-р Радостина Игликова: Доколко широката българска публика е запозната с творчеството на Шърли Джаксън едва ли бих могла да кажа, но предполагам че също както аз съм попаднала на нея покрай интереса си към други литературни произведения от същия или близки жанрове, така и много български читатели, на които им допадат тези жанрове и писатели като Стивън Кинг например са запознати поне с прословутият разказ “The Lottery”. Това се загатва и от факта, че съществуват преводи на разказа, направени от фенове-любители и те са достъпни в мрежата. Въпреки че първият превод на разказа е моят от 2014 година, има любителски превод от 2020-та, а сега вече и цял сборник с разкази. Предполагам, че част от българската публика се е срещнала с авторката първо в оригинал, на английски и е успяла да оцени по достойнство творбите дотолкова, че да се формира почитателска база. А контекстът на създаването на разказа и по-точно на неговото нееднозначно и разгорещено възприемане, за което споменах, е може би нещото, което е останало встрани от вниманието на читателската аудитория и макар и да не променя особено нашето съвременно разбиране или преценка за разказа, е все пак интересен детайл и донякъде позволява да надзърнем в онова американско общество, от 40-те години на миналия век. В определен смисъл разказът се “донаписва” чрез тези реакции и те са най-добрата и красноречива литературна критика за него.
UniMedia
