Постановката „Нирвана” на Константин Илиев на шуменска сцена – един съвременен поглед

Постановката „Нирвана” на Константин Илиев се играе след много години отново на Шуменска сцена. Тя пресъздава последната нощ на поета и Лора заедно, в която двамата се опитват да внесат някаква яснота в отношенията и бъдещето си. Бъдеще, отказано с фаталния куршум.

Колкото и завладяващи да са поетичните шедьоври на Яворов, далеч не толкова разумни се оказват действията му в личния живот. Той не е бил тайна за никого, поетът е бил на прицел на публичното внимание заради неговата страст към жените и любовните му афери.

Днес драмата „Нирвана” на големия съвременен български драматург Константин Илиев ни дава възможност да се запознаем отблизо с отношенията между поета и неговата любима Лора. Това е изключително много играна пиеса. Постановката на Шуменския театър с премиера от март е режисирана от Максима Боева и пресъздадена чрез брилянтната актьорска игра на двамата млади актьори Ирина Митева и Александър Евгениев. В този спектакъл има всичко – и прекрасна игра, и великолепна пластика, и танц (двамата танцуват чувствено танго), и пантомима (изиграла драматичната загуба на Лориното дете и страданието й), и контрастни светлосенки. Един класически спектакъл за любовта и смъртта.

Яворов е бил влюбчив, обичал е жените и те него, не толкова красив и далеч не е бил идеалът за мъж. Поне не съвпада със съвременните представи за красавец и чаровник. Но тогава, преди сто години, жените са били способни да се влюбват в поети. Дори първото впечатление на Мина е, че той е грозен, приличал на змей, но навярно е имал своя чар и е успявал да омайва жените, рецитирайки любовни слова с топлия си, дълбок глас, по който девойките се прехласвали. Като че ли му е липсвала свободата да флиртува след обвързването си с Лора. Свободата е мерило за доверие в отношенията между двама партньори. Опитите да поставим другия в рамка, обричайки го на плен, или пък злоупотребата с доверието на любимия води до напрежение, каквото виждаме във взаимоотношенията между Яворов и Лора.

Любовта е нирвана, състояние на блаженство, покой, взаимност или поне така е според общоприетото разбиране. Любовта на Яворов е единственото, за което Лора жадува, но не пълна идилия виждаме във връзката между двамата влюбени, а точно обратното – общуване, наситено с драматизъм с леко шизофреничен привкус,  възход, кулминация и падение.

Почти класически са отношенията между партньорите в семейство Яворови, които не успяват да постигнат пълна хармония във взаимоотношенията си – именно за това много от нас биха се припознали в тяхната история. Една пламнала искра в неподходящ момент, запазила се във времето и имаща възможността да се разгърне в бъдещето. Дали е била искрена, изпепеляваща любов или жажда за притежание, надмощие или пък просто надежда за утеха в самотните нощи?

Сюжетната линия на спектакъла разгръща в детайли взаимоотношенията между Яворов и Лора. В рамките на една единствена вечер – тяхната последна вечер – в ретроспекция като на длан преминава животът им. Разтърсваща и изпепеляваща любов продължила твърде кратко, но може би точно това я прави вечна и съвършена. Освен красота и интелект Лора притежава присъщите на жените качества. Тя е чувствена, задълбочена и търсеща внимание. Дори склонна да застане зад маската на някоя друга, само за да бъде той доволен, а тя обичана. Лора се отказва от всичко в името на идеалистичния образ на своя любим. Желание да е единствена. Тя е влюбена, изпитва нужда от него, бленува за него, за бъдещето им заедно и въпреки присъствието му той е тъй далечен, безразличен и студен. Чувства се отхвърлена, самотна и пренебрегната от любимия, а това подклажда още повече нейната ревност. Лора вечно го подозира, което обтяга отношенията им, и засилва чувството ѝ за малоценност и вина, породени от безразличието на нейния любим. Тя забелязва, че поета не е щастлив, спира да пише, да спи, вече не я желае, всичко това заедно с факта, че не е успяла да му роди дете за нея е унищожително. Яворов дори отказва нещо на вид елементарно – да я стопли в студените нощи, вместо това се преструва на заспал… Заявява ѝ, че тяхната обич е насила, уморен и твърде изнервен е от неоправданата ѝ, според него, ревност. Между тях са винаги освен сянката на Мина и образите на много други жени.

Тя не спира да пита защо Яворов е трябвало да ходи в Македония и защо я е оставил сама? Чувствала се е толкова самотна, но като че ли това е била най-пълноценната част от тяхната връзка – отсъствието на другия го превръща в блян, в химера.

В трагичната нощ семейство Яворови са на гости на техните приятели Михаил и съпругата му Дора (Тотка) Кремен, с която се твърди, че поета е имал любовна афера и това поставя критичната точка в отношенията му с Лора. Онази вечер тя забелязва вглъбените погледи на Яворов върху Тотка и това я вбесява, а разменените тежки думи помежду им довеждат до пълно огорчение Лора. В сюжета на постановката неведнъж тя показва жаждата си за мъст към Яворов, насочвайки револвера към него, но в крайна сметка куршумът е за нея.

След първия неуспешен опит за самоубийство, Яворов сменя заглавието на стихотворението „Стон” с „На Лора”, добавяйки уточнение на мястото на първата им среща през 1906 г. в Драгалевския манастир.

Мина и Лора – Ангелът и Демонът. Едната любов тласка поета към светлина, разгръща таланта му, кара го да пише, да посвещава свои творби на тази платоническа любов. От другата страна стои демоничната Лора, която го изпепелява и довежда до гибел. Такава е конвенционалната представа на българската публика за тази, сравнена с античен размах, трагедия – вече сто години. Така ли е било всъщност? Литературата, киното  и театърът продължават да търсят отговорите, които литературната история упорито крие.

Автор: Дарина Димитрова