Наскоро ми попадна една интересна забележка на Бохумил Храбъл. В книгата си с разкази „Моритати и легенди“ (много страшни и смешни Храбълски истории) той твърди, че който е завършил Графика, има право да забрави, че на този свят е живял Гюстав Курбе, Пол Сезан, Пабло Пикасо. Как ти звучи това? Ти успя ли да ги забравиш? Как възприемаш това предизвикателство да се отречеш от опиянението на цветовете? Какви обеми, силуети и нюанси прозират отвъд черната линия на белия фон? И може ли черно-бялото да бъде по-изразително?
Проф. Ростислава Тодорова-Енчева: Хехе, не знаех, че го е казал, но вероятно е прав – например, аз съм завършила Графика и никак не харесвам Курбе, към Сезан се отнасям с учтивост, а масовото харесване на Пикасо ме дразни. Както казваше един мой приятел – заклет фен на “Queen” – от как умря Фреди Меркюри, всички започнаха да слушат “Queen”. Ако си спомняш пък масоват афейсбук-истерия след смъртта на Стивън Хокинг – народът се изтрепваше да публикува негови мисли и да скърби, изобщо всичко живо даде да се разбере, че е чело квантова механика и вечер, над салатата с ракията, нищи с домочадието си зараждането на Васелената. Та, такива ми ти работи и с харесването на Пикасо. И тъй, вече се чувствам свободна да ги забравя тези тримата, след като Храбъл казва така. Благодаря Ви, Бохумиле!
Отричането от опиянението на цветовете, както ти го наричаш, го намирам за съвсем нормално и всъщност не го усещам като отричане. Графиката не е Великият пост на изкуството, тя не е черно-бяла монашеска фигура, унила и мрачна, и всъщност широко и с апетит ползва цветовете. Силата на линията, възможността да се заиграеш с детайла, майсторството на рисунката, свободата, която получаваш, имайки правото да се абстрахираш от натурализма, са само няколко от много мощните оръжия на графиката. Тя е нещо като късия разказ в литературата, разбираш какво искам да кажа – романът е величествено произведение, създадено с презумпцията за вечност, но късият разказ е висше умение, достойно за корона. Подобна ми се вижда ситуацията с живописта и графиката. И никак не е случаен фактът, че например, всички велики живописци на ХХ в. посягат и към графиката. Винаги пробвам реакциите на студентите-първокурсници с един семпъл натюрморт- линогравюра, подсмихвайки се на тяхното пренебрежение към традиционния жанр, „училищната“ техника и наивистичните форми на плодовете и съдовете в творбата. След като приключат с мъдрите мисли, им казвам, че току-що са се подигравали на Пикасо и им съобщавам цената на отпечатъка. Интересно се получава. И да, в определени моменти, черно-бялото може да бъде по-изразително. Може да се каже, че понякога ахроматичният шамар, който една графика може да ти удари, ще се отпечата по-силно в съзнанието ти от хроматичния взрив на едно живописно платно.
Като бучка лед, охлаждаща страстите в ободряващо питие, ни въздействат синият и студеножълтият котешки силует, всъщност котките са две, не е ли така? Едната е в творбата ти„Сътворение“, другата – в „Котката на Шрьодингер“. А защо сътворението трябва да се свързва с котката и есента? Може би трябва да питаме древните египтяни и тяхната богиня Басет? Или евреите? Разкрий ни някоя от своите котешки тайни? Защото в тези две платна определено се таят есхатологични прозрения.
Проф. Ростислава Тодорова-Енчева: Ева, приятелки сме, затова няма да ми се разсърдиш, че в този момент те поглеждам над очилата и съвсем сериозно те питам къде и как видя котка в „Сътворение“-то ми?
О, съвсем ясно я виждам, а може би привиждам? Стилизирана котешка глава в анфас, синя с едно черно ухо…
Проф. Ростислава Тодорова-Енчева: Котката е само една и е Шрьодингеровата. Сътворението никак не се свързва с котката, нито с есента, не мога да ги прочета и свържа по този начин. Може би, защото не притежавам котешки тайни, освен една – че не обичам котки. И есхатологията не обичам, не като наука и част от християнската догматика, а като настроение. В трудни времена гладът за есхатологични откровения нараства експоненциално и става хранителен бульон за всякакви лудости, затова в това поле трябва да се стъпва много внимателно, като че ли е минирано.
„Сътворението“ беше замислено като преднамерен опит за максимален лаконизъм, малко маниерничене има тук, признавам си. Експериментирах, търсех най-лаконичното изразяване на идеята за взрива, но не за умъртвяващия взрив, а за взрива, натоварен с потенция, в смисъла, който влага Кандински в своите разсъждения върху значението на белия цвят.
Виж, с „Котката на Шрьодингер“ нещата стоят по друг начин, на първо място – там наистина има котка, но пак липсва есхатология. 🙂 Съпругът ми е представител на природните науки, професор по органична химия, но не е типичния за професията скучен лабораторен плъх, а истински учен, с широки интереси, вкус към изкуствата и богата култура. И си имаме постоянни закачки с него по различни теми, той дейно участва в моите научни изследвания (разчита ми надписи по икони с една голяма детективска лупа, дава ми формулите на съединенията, които участват в някои бои и лакове, подрежда логично несвързаните ми понякога мисли, забелязва пропуснати от мен детайли и т.н.), но най-хубавото е, че в постоянните ни разговори за нещата, които са ни интересни, изскачат искри-идеи, които се превръщат в творби. Такъв е случаят с „Котката на Шрьодингер“ и с „AreyouaFortune-Teller?”. Та, „Котката“ се появи, докато той ми обясняваше що е то квантова физика. За друго ставаше въпрос, но накрая, завъртайки очи пред моите невероятни способности за парадоксално мислене (присъщи на нас, жените), той приключи обяснението си с мисловния експеримент на нобелиста Ервин Шрьодингер. Аз моментално захапах кукичката и му се наложи дълго да ми обяснява смисъла на „Котката на Шрьодингер“. Темата се изчерпа тогава, но искрата-идея остана да драска съзнанието ми и накрая си отвори вратата и се намърда върху листа. Сви си се в кутията си (знаеш, че котките най-обичат да се навират в кутии), застина там като сфинкс и започна да наблюдава света в неговата абсолютна амбивалентност, в очарователната му парадоксалност, в неговата времева линейност, която от гледната точка на нейната (на котката) вечност, е лековато смешна. И между другото, котката тук не е студеножълта, а охровозлатна. Топла котка, добра. Оранжевите котки са винаги красиви и винаги добри, знаеш.
Е, въпрос на метаболизъм. На мен ми е малко хладничка тази котка, но това е хубаво… Някак си не ми се иска така бързо да приключим с котешката тема. Знаеш ли, това лято, през юли се изкачих на хълма Палатино в Рим и там, на Форума, недалеч от руините на Храма на Изида, където, според легендата, е убит Юлий Цезар, днес е направен приют за котки. Италианците много тачат и християнската си същност, но и езическото си минало, култът към египетската култура и въобще към африканския континент там е реален. Но, все пак – императорска смърт и… приют за котки? Може би е някаква нарочно търсена символика, свързана с мистичното, с трансцендентното? Или обратно – с дома, с приватното? Орхан Памук има една фраза, в която майката съветва сина си в романа „Музей на невинността“ да не се жени за жена, която не обича котки, защото тя никога няма да го обикне като мъж и като съпруг. Никога няма да се привърже трайно към никого и нищо… Как мислиш?
Проф. Ростислава Тодорова-Енчева: Ох, аз казах ли ти, че не обичам котки? Не знаех за котешкия приют при римския храм на Изида, но ми звучи съвсем логично да са под егидата на богинята си. А императорската смърт там е някаква досадна подробност, някаква муха, кацнала непоканена на ухото на богинята-котка, която с досадно трепване я е прокудила. Хаха, горкият Юлий Цезар, как просто го отпратих да си намери по-подходящо място за драматична смърт. Сега сериозно, не зная дали има връзка между двете неща и не мога да преценя дали е в трансцедентен или приватен план. И изобщо, може ли да престанем да говорим за котки? А ако майката от романа на Орхан Памук беше пред мен, културно щях й кажа, че май нищо не знае за живота и че искрено се надявам синът й да не е от послушните.
Охоо, на бунт срещу свекървите ли ми намирисва тук?
Проф. Ростислава Тодорова-Енчева: Вместо досадни котешки разсъждения, нека сменя темата и ти разкажа историята зад „Are you a Fortune-Teller? Искрата-идея отново тръгна от разговор със съпруга ми. Той обича да дава пример за това как арогантността на младостта се замества от мъдростта на възрастта с една мисъл на друг нобелист – Вернер Хайзенберг. Хайзенберг е казал „Първата глътка от чашата на природните науки прави човека атеист, но на дъното на чашата го очаква Бог.“ Това се беше загнездило в главата ми, докато не си намери образът, чрез който да се създаде разказът в тази творба. След „Котката на Шрьодингер“ исках да нарисувам „Чашата на Хайзенберг“, пробвах различни проекти, но нещо не се получаваше. Не ме удовлетворяваше композицията, не се беше изчистила идеята, не исках чашата да е наративно-бъбрива, а не можех да постигна лаконизма, който ми беше необходим. И така, докато един ден не започнах да подреждам старите чаши за кафе, останали от скромния дом на баба и дядо – едни такива бели, прости, цилиндрични чаши с чинийки, украсени семпло с едни двоен златен кант. Свалих една от рафта над мен и надникнах отгоре в нея. Останалото е история – моментално всичко си дойде на мястото, видях каква трябва да е чашата в творбата ми, проектът бе преработен, всичко се нареди и литографията скоро щеше да бъде отпечатана. Но, проблемът със заглавието си стоеше, като камъче в обувката ми убиваше това „Чашата на Хайзенберг“, докато не излезе първият отпечатък – погледнах го и си казах, не, това не е просто чашата, за която говори Хайзенберг, това е вечният стремеж на човека да види/да пред-види, да знае/да у-знае, да скочи/да пре-скочи, това е вечното любопитство, вечното желание към непознатото, което го кара да надниква. Това е чашата на надничането, на стремежа, който е заложен у човека изначално. И тогава реших, че заглавието ми ще бъде моят въпрос към всеки, който наднича в моята чаша: Ти предсказвач ли си? Ясновидец ли си? Виждаш ли нещо там? А ще ми го кажеш ли?
Странна работа, оказа се, че това с въпроса сработва и тази литография живее доста успешен живот като творба, която не оставя зрителя равнодушен.
Ох, стана много сложно, много философско… Преди малко си замълчах, обаче сега ще си призная – това за Кандински и белия цвят не го зная, този разговор се очертава с голямо продължение, вероятно и читателите ни ще се съгласят с мен. Но сега не искам да оставям на последно място тайните ти уроци по летене. Имам предвид едноименната творба „Уча се тайно да летя“. Защо пък тайно, това не е ли занятие, което трябва да се демонстрира? Знаем, че не обичаш да парадираш със себе си, а има с какво – достатъчно ярка си. Впрочем винаги си била. Имам предвид и медийното ти амплоа в миналото – работила си като пиар, фигура, която няма как да стои отвъд светлината на прожекторите. Спомням си една млада и бойна пиарка на университета ни, огненочервена грива, проблясващи рамки на очилата, плътен глас, категоричен тон, дрехи с категоричен цвят… Искаш ли да ни разкажеш за този етап от живота си, на какво те научи той, даде ли ти вдъхновение за творчество?
Проф. Ростислава Тодорова-Енчева: Историята с тази творба не е лична, рисунката е вдъхновена от едно чудесно стихотворение на М. Стефанова, озаглавено „Отричане“. Последните думи в него са „Сега се уча тайно да летя, за да докажа, че не съм измислица“ и те се превърнаха в заглавието, което доведе след себе си образа и композицията. Тук няма лични преживявания, изровени от паметта ми образи, които да разказват нещо мое. Много импулсивно се получи рисунката и композицията дойде от само себе си, без предварителни скици, директно на големия лист. Просто много харесах стихотворението, което, за щастие, все още може да бъде прочетено в интернет. Между другото, тази рисунка е била конкурсна и от доста години е собственост на колега, който я купи от първата и последна самостоятелна изложба, която направих през 2008 г. Стихотворението намерих в онова страхотно списание „Родна реч“, което много харесвах и редовно четях на самия вододел между старото и новото столетие, когато аз самата бях студентка. Доста от рисунките ми по онова време, а и след това, бяха вдъхновени от първите стъпки на младите поети, публикувани в „Родна реч“, т.е., моите творби са визуализации на нечии лични истории, но и израз на възхищението ми към таланта на поета. Такъв е и източникът на вдъхновението и при „Трупът на цветето“. Но, да се върнем на летенето – то е занятие, което трябва да се практикува и то редовно. Дали трябва да се демонстрира, обаче, е спорен въпрос – човек си лети, защото му се лети, а не за да показва, че може да лети. То, който има очи, ще те види, че можеш да летиш. Но, това не означава, че и уроците по летене трябва да са явни – кой обича да го виждат да си разбива челото, когато не може да вземе завоя или виражът се получи твърде остър?
Колкото до житейския етап, за който ме питаш, нищо не мога да разкажа за него, изобщо нищо не мога да разкажа и за предишните и следващите етапи от живота ми, не съм от хората, които си правят житейски етапни епикризи и не смятам, че изводите и уроците, които съм си направила, са необходими на някого другиго, освен на мен самата.
В буквален смисъл също си впечатляваща – ослепително руса къдрава коса, яркосини очи… Опитвам се да те „прочета“ в тази рисунка с тайното летене – някак си прекалено грижливо сресани крила, не мислиш ли? Това е провокация, нали, по-скоро е суетен копнеж по права коса, а не капитулиране пред ветровете на съдбата? Праволинейното летене развива височина и скорост, доколкото те познавам си с твърде опак нрав, с болезнено чувство за справедливост иникак не си падаш по праволинейните ходове и лесните решения. Добре де, какво означават тези разплетени изправени криле?
Проф. Ростислава Тодорова-Енчева: Това да си в светлината на прожекторите, да не можеш да останеш незабелязан, да привличаш вниманието заради простия факт, че комбинацията от гени на мама и татко са те направили прекалено видим, не е бонус, а малус. Като добавим и някои характеропатии, става ясно, че постоянното стърчене (както пее Васко Кръпката) наистина има цена и тя наистина се плаща. А относно рисунката, Ева, не са сресани крилата, просто въздушният поток ги подрежда в една посока! Крилата на Нике от Самотраки сресани ли са или са обдухани от ветровете? Тази птица нито съм аз, нито съм се преживявала чрез нея, нито има нещо общо с къдравата ми коса или с личните ми житейски ветрове. В духа на предишния ми отговор ще ти кажа така – който има очи, ще разбере, че тази творба е свързана с факта, че мога да летя и летя постоянно, но летейки, не давам пет пари дари някой ме е забелязал и дали е разбрал накъде летя. Човек си лети, защото му се лети, а не защото трябва и изобщо не е необходимо да си обяснява маршрутите на никого. Май ей това е на дъното на цялата тази голямо форматна и импулсивно изляла се върху листа рисунка.
Импулсивното рисуване без предварителни скици, директно върху големия формат, който е много страховито нещо, способно да те глътне, ако нямаш силите да го опитомиш и подчиниш, доставя голямо удоволствие на твореца. То се получава в моменти, в които си напълно отпуснат в течението на изкуството си, което не винаги се случва. Така се роди и малко по-ранната рисунка „Трупът на цветето“ – пак по едно кратко стихче от „Родна реч“, този път дело на Е. Георгиева: „Трупът на цветето е във вазата. Кой каза, че смъртта не носи радост?“ Много ми хареса лаконичността и елегантността на стиха и на всичките пластове значение в него. Макар лишено от всякаква рима, лирика и ритмика, това своеобразно хайкузашеметява с наблюдателността, хирургическата точност на анализа и абсолютната истинност на казаното в него. Тези семпли два реда изразяват по най-директен начин вродената парадоксалност на битието, на живота като част от него – където добро и зло са едно цялостно perpetuum mobile, раждане и смърт са константни точки, радост и тъга са двете страни на една и съща монета, смях и сълзи вървят винаги ръка за ръка. Това съвършенство на изказа задейства спусъка на вдъхновението и рисунката се роди директно върху листа, за много кратко време. Спомням си дори какви решения взимах в определени моменти и как най-накрая реших да добавя и цялото стихотворение вътре и го изписах – закачам се със зрителя и го изпитвам дали има око за детайла и сърце за смисъла.
И понеже настоятелно ме разпитваш за личните истории и тяхното място в света на твореца, ето тук импулсивно избрах образ, които е много личен и произхожда от детството ми. В съзнанието ми веднага изникна образът за високата около 40 см зелена стъклена ваза, която баба ми държеше върху холната масичка в антрето на апартамента, в който съм израсла. Детският ми спомен от тази ваза, винаги стояща в полумрак и озарена от играещите светлини и отражения от матовото стъкло на вратата към дневната, е един от най-ярките и най-ранните ми спомени изобщо. Цветето, от своя страна, е нереално, то е образ-обобщение, знак на всички цветя, които някога са били, са и ще бъдат откъснати, за да бъдат поставени в милиардите вази по този свят. То е скелет на цвете, конструкция на мимолетната красота, арматурно желязо, което все още стои оголено, след като тялото на бетона около него се е разпрашило. Така реалният спомен за зелената ваза (която сега аз пазя като зеницата на окото си и стои от дясната страна на любимото ми горчичено-жълто кресло у дома) и нереалната идея за цветето визуализират вечната идея за красотата, за чувствата, за спомените, за живота и за неговите фази, смисъл и цел. Хехе, но ще ти разкрия, че моят дядо – строг и сериозен човек – винаги подаряваше на баба карамфили и то по един. И тъй, образът на един самотен карамфил, кривнат във високата зелена ваза, се е отпечатал в съзнанието ми като вечния платоновскиейдос на всички цветя и техните поводи за подаряване. Смъртта тук, а и въобще, е само привидна, вечен е само животът. И любовта.
Да, детството ни е епохата на карамфилите… Цветето на революцията Майка ми ги садеше и отглеждаше в сандъчета, завхащаше ги от „чески“, израстъците по стеблата им, явно не са били ГМО. Блажените години, когато рокендролът беше млад, бяхме невинни, аналогови и старомодни… И закичени с карамфили. Рождени дни, сватби, манифестации, навсякъде все тези вездесъщи карамфили…
Много още въпроси исках да задам на Ростислава. Засега приключвам, а не искам интервюто да завършва тъжно-минорно. Но пък как да съчетае човек веселието с мъдростта? Все пак е есен. А и не мога да отмина „Трупът на цветето“ – погледнато логично, цвете във вазата си е съвсем лятна тема, нали? Откъснато цвете, та това си е предумишлено убийство, но пък каква красота! Увехналото цвете винаги ни кара да съжаляваме за акта на кураторство. Трупът на цветето прилича на бабичка, която някога е била красива. Фасада, която опровергава копнежа по вечната красота. Фасада ли предпочитате или труп? Ако е за цвете, залагам на второто. Всичко отминава…
„Areyou a FortuneTeller?“ Ти ли си говорителят на съдбата и какво точно искаш да ми кажеш? Ти ли си този, който издава присъдите – пита авторката и въобразява неговия лик в онова вездесъщо око, което все ни гледа. Око с невъзвратимо заплетени съдбовни нишки на очните дъна и някакви съмнителни петънца в зеницата.
Есента е най-подходящото време за съдбовни въпроси и равносметки. За последно се вгледайте се внимателно отново в „Котката на Шрьодингер“. Една праволинейна котка, с най-правилните геометрични уши на света. А те са такива, защото случат внимателно. Какво, ли? Песента на щурците и жетварките, нейде в полето? Не. Много етно и много антикварно би било за постмодерния рисунък на Ростислава. За нейният смел и решителен, изчистен и ясен стил. За безпощадните й послания. Какво слуша и по-важното какво си мисли безоката котка на Шрьодингер? Графичният силует насреща не е на жетварка. А на соловата партия в оркестъра. На контрабаса свири жена. Дивертименто за котка, щурци и оркестър. И, някога били къдрави, свободно разплетени крила.
Автор: Проф. Евдокия Борисова
Снимки – Личен архив и Facebook
