Приятели, близки и колеги се прощават с обичания преподавател от Шуменския университет проф. Ростислава Георгиева Тодорова-Енчева. Нека да погледнем днес към нея през призмата на собствените й думи и мисли. Интервюто е от есента на 2022 година:
След изпепеляващото лято – и в пряк и в преносен смисъл – малко хладина не е излишна. Повей на спокойствие и тъга, омиротворение, вглъбеност и съзерцание – това са емоциите, които витаят в творбите на младата, но вече утвърдена българска художничка Ростислава Георгиева Тодорова-Енчева. Тя е завършила специалност Графика в Шумен и е професор по Изобразително изкуство в Катедрата по технологично образование, предприемачество и визуални изкуства на Шуменския университет. Ростислава е родена в Шумен и въпреки, че съдбата я разделя за години с родния й град и я отвява в по-южни ширини, тя не му остава длъжна и се завръща. Научните й интереси са в Изобразителното изкуство, Педагогиката и Изкуствознанието. Освен всичко е и дипломиран Теолог. Носителка е на Наградата на Шумен за Култура и изобразително изкуство последователно в последните четири години. Постоянна участничка е в Пролетните и Зимните салони по изобразително изкуство в Шуменската галерия „Елена Карамихайлова“. Представяла е свои самостоятелни изложби и е участвала в колективни проекти в Шумен, Разград, Варна, Велико Търново, Истанбул и Одрин (Турция), Букурещ, Алба Юлия и Констанца (Румъния), Белград (Сърбия). Владее английски, руски, гръцки и италиански език.
Един разговор на проф. Евдокия Борисова с проф. Ростислава Тодорова-Енчева:
Здравей, Рости, позволявам си да се обърна така към теб, въпреки че имаш цели четири дълги имена. Бързам да разясня, че ти срещна голямата любов, оттам е фамилията Енчева, но пък държиш и на фамилията на родителите ти, известна си като Тодорова, майка ти с тази фамилия също е художничка. Популярна си като Рости, вероятно за официално интервю ще прозвучи малко дразнещо и фамилиарно, но те познавам от малка и искам читателите да знаят това. Важно е и за въпросите, които възнамерявам да ти задам. Майките ни бяха най-близки приятелки и колежки, ние също, а смея да твърдя, че това е добър знак по нашите балкански географски ширини. Мислиш ли, че личната история и личните истории въобще са толкова важни за общуването и за изкуството? Разбърборих се, в литературата, знаеш, е така, но в изобразителното изкуство? До колко творецът проектира себе си на платното или белия лист?
Проф. Ростислава Тодорова-Енчева: Личните истории винаги са важни. Те са съставните части на съдържанието на всеки човек, те му въздействат, формират го, подтикват го в една или друга посока и така са неразделна част от начина на общуването му и от начина на изразяването му. И понеже изкуството е един от най-мощните инструменти са самоизразяване, естествено е личните истории да са важни за творбите, които всеки от нас създава, независимо от това какъв точно артист е. Но нюансът във въпроса ти, относно личната проекция на всеки творец върху платното или листа пред него, е сложен за кратък отговор. Предполагам, че зависи от самата личност – колко е изразено егото му, до каква степен е вгледан в себе си и склонен да се самолюбува, дали се възхищава на таланта си, дали търси признание и овации или просто изстрелва емоционалния си товар върху платното. Но вероятно някаква част от теб самия се проектира върху платното и листа, като в българските народни приказки – вграждаш си сянката, за да не се развали моста. И преди да ме попиташ изрично, аз самата не търся подобна съзнателна проекция, нямам ни най-малко желание за увековечаване, за запечатване, за търсене на аплаузи, просто се оставям да ме води интуицията.
А искаш ли да ни разкажеш някоя твоя лична нарисувана история? От детството или зрелостта? Понеже обичам темата за детството знам, че всичко е там в рудиментарен вид, там се проектират фигури, мотиви, комплекси, успехи или неуспехи. Изворът е винаги там, назад преди първите седем… Знам също, че човек обикновено се сънува до старостта си в родната си къща. Ако е визуалист, пред очите му изпъкват конкретни образи, силуети, ако е разказвач, моментално ги вписва в някакъв сюжет… Сещам се например за една игра, която играехме в детството си, официалното й име е Дама, но ние я наричахме Кинда. Подскачаше се в едни нарисувани квадрати и се хвърляше камъче, в опит да го достигнем стояхме в най-странни щъркови пози. Спомних си за нея, разглеждайки платното ти „Hopscotch” („Скок-подскок“)…
Проф. Ростислава Тодорова-Енчева: Както вече ти отговорих, не притежавам този тип талант, който да е толкова ярко изразен, че да е обзел цялата личност и да говори през личните истории. Не рисувам лични преживелици в смисъл на сюжетни линии, разкази, случки. С годините съм установила, че при мен никога не се получава ситуацията „да отида в ателието да си порисувам и да видим какво ще излезе“. Имам нужда от искра, от хрумване, от идея, която да напъне отвътре да си отвори вратата и да се появи на листа – казвам лист, защото съм скарана с пружинирането на платното, дразни ме тази негова податливост, прекалената му достъпност, имам нужда от съпротивлението на твърдата повърхност, която може да удържи на всяка енергия или всяка агресия, зависи от случая. Та тази искра/хрумване/идея блясва и започва да си търси образ/и, прелива в моливни драскулки, напипва си композицията, дразни ми съзнанието, докато дойде момента, в който хоп! и се ражда заглавието. Роди ли се заглавието – скачам, правя подготвителната рисунка и вадя големия лист. Малко е смешно това с търсенето на заглавие, но при мен е така, никога не съм умеела да надраскам нещо и после да се опитвам да го озаглавявам, придавайки смисъл, който не е съществувал първоначално в ума ми. И не харесвам този подход в изкуството, дразни ме маниерниченето, рисуването с баданарки, мистрии, пера за чистене на прозорци, правенето на безпредметни композиции, които после снобски да озаглавим с апломб. И повярвай ми, мисля, че всеки обучен зрител/съзерцател на изобразителното изкуство постепенно развива безпогрешен нюх към това дали една безпредметна или абстрактна композиция се е родила от смисъл или се е появила случайно и сега седи на ъгъла и подръпва минаващите наоколо идеи, за да се пришие към тях, за да се изпълни със смисъл.
„Hopscotch“
И тъй, връщайки се на въпроса с личните ми истории, мисля, че мога да се присламча към описанието ти за визуалист, който разравя житейския си багаж, намира подходящия образ и от него развива сюжет. Една от любимите ми рисунки е много ярък пример в това отношение, но не става дума за „Hopscotch“, а за „Трупът на цветето“, за която ще ти разкажа по-късно. В „Hopscotch“ действително има лична история и действително съм играла до припадък на „Дама“ в детството си, но не този спомен от скок-подскок даде искрата. Ако щеш вярвай, но тази творба се появи благодарение на това, че ровейки из детските си неща, си намерих гумените печати за оцветяване – имаше едни такива по мое време, опаковани в картонени кутии, с различни фигурки на тях. Моите не са оцелели в пълен комплект, но поне са идеално запазени. И в един топъл есенен следобед, просто ги потърсих из чекмеджетата, след което навлажних мастиления тампон и започнах да отпечатвам пеперуда, къща, риба… постепенно се оформи композиция, която ми напомни на играта на дама и Voila! – заглавието блесна и работата потръгна. Последен се появи черният фон около „Дама“-та и смешното е, че той се самопокани в композицията – седях и се чудех с какво да уплътня, да балансирам бялото и твърде фините линии на детските рисунки-печати, когато съзрях кръстовидната сянка от прозоречната дограма, сътворена от косото есенно слънце върху листа ми и просто я вградих в творбата. Вградих я тази сянка, за да не се развали моста, като в приказките.
Нарочно споменах за голямата любов, ние, балканците, обичаме истории за любов с щастлив край. Ти откри щастието, но определяш ли се като щастлив човек? А не мислиш ли, че излишно робуваме на предразсъдъка, че за твореца е важно страданието, трагедията, изпитанията – това, което западните хора определят като прословутата славянска тъга? Щастливата любов стихове не пише, е казал Пушкин. Обаче пък нищо не споменава за рисуването, а е бил гениален график – твой колега, впрочем. Сещаш ли се за щастлив и успял художник? Кой е твоят любим художник, може и няколко?
Проф. Ростислава Тодорова-Енчева: Определено се смятам за щастлив човек и често благодаря радостно за тази благодат, за това чудо, за този дар да имам щастлив живот. Самоопределям се като непоправим оптимист и не го разбирам това с постоянната драма, с необходимостта да си „мизерабъл“, за да си творец, а и по принцип в живота. Изобщо не отричам, че страданията и изпитания, липсата на комфорт, перипетиите, са един от най-мощните стимули за правенето на изкуство. Но, ако робуваме на този предразсъдък, както казваш ти, то тогава не свеждаме ли изкуството само до нивото на някакъв емоционален отдушник, на някакъв „душевен абсорбатор“, който работи само, ако под него ври воняща супа, на някаква авто-психоанализа, чрез която се опитваме да си решим нерешимите проблеми? Прословутата славянска тъга като обяснение за всичко необяснимо също ми идва малко в повече, с натрупването на годините го установявам това. И го казвам като заклет почитател на Достоевски, Чехов, Гогол, Пушкин… имам чувството, че дълбочината на горката „славянска“ душа стана параден еполет на мундира на онзи, който непременно и на всяка цена държи, настоява да е оригинален. А колкото си по-неразбран, толкова по-оригинален изглеждаш, нали? Дълга е тази тема, с много нюанси, тема за пиене на вино (т.е., за симпозиум, хаха), а не за записване на интервю.
Да се върна на непременността на нуждата от нещастност – нима Леонардо да Винчи е създал своите шедьоври, защото е бил нещастен, отритнат и неоценен? А Рафаело? А Рубенс? Та, да не отнемаме правото на твореца да бъде щастлив и да твори без сълзи. Още много примери мога да изровя от историята на изкуството, но и тези тримата споменати са достатъчни като отговор на предпоследния ти въпрос, особено Рубенс.
Колкото до любимия ми художник, тук ме хвана натясно, защото не е един и защото с годините развивам все по-голям и разнопосочен апетит към изкуството и сега ще ми е трудно да спомена най-любимите между любимите ми художници. Но, на първо място винаги стои Жоан Миро – обожавам го, възхищавам му се, разглеждам го с интерес, често се връщам отново и отново върху творбите му от различни периоди, макар и да не харесвам особено ранната му, доста по-реалистична фаза. Един от най-щастливите моменти в живота ми беше възможността преди пет години да стоя и онемяла да съзерцавам неговия портрет на „Каталунски селянин с китара“ в колекцията на барон фон Тисен-Борнемиса в зала 42 на едноименния музей в Мадрид. Потънах в това синьо пространство, стоях зашеметена и потресена, без да мога да обясня с думи на друго човешко същество защо толкова много харесвам тази картина. Но това мое преживяване даде началото на едно упражнение за студентите ми по история и теория на изкуството – тормозя ги да пишат курсови работи по зададена тема „Оригинал за стената ми: коя картина бих купил, ако имах безгранични възможности и само една стена?“. Не можеш да си представиш колко интересни текстове роди тази моя лична история, какви дискусии са се водили, какви спорове, драми и дори сърдене са се случвали по този повод. Студентите се пенят, защитават си тезите, спорят един с друг, а аз седя неподвижно на стола си с усмивка на Буда и мислено се връщам там, в мадридската зала 42, където един селянин пуши лула и дрънка на китара, без въобще да му пука от и за нищо.
Церемония по димломиране на Випуск` 2018
Обичам испанските майстори, освен Миро, много харесвам един друг испански график – ЖозеКабалеро, харесвам и Салвадор Дали, макар и не-поклоннически, докато с пилигримски пиетет се прекланям пред гения на Диего Веласкес, за мен не съществува по-велик живописец на света от него. Дълга е поредицата от любимци, но най-романтична и пламенна е любовта ми към Анри дьо Тулуз-Лотрек, харесвам всичко, буквално всичко, излязло изпод ръката му, в Тулуза се бях разплакала от вълнение пред една негова картина, а в Будапеща бях получила почти сърдечен пристъп пред една негова картина – поразява ме лекотата на всеки щрих, виждам го как замахва с четката, лицата говорят, телата се движат, сърцата туптят под кожата… велик, велик, велик художник!
*Повече за творбите на проф.Тодорова-Енчева и какво я вдъхновява може да прочетете в част II
Автор: Проф. Евдокия Борисова
Снимки – Личен архив и Facebook
