Влизайки в университета, ние сме все още ученици по душа. Въпреки че сме по на 19 години, мислим като деца, а сякаш вече стъпваме с единия крак в света на възрастните. Ставаме по-самостоятелни и колкото и да не искаме, се налага да станем и по-отговорни, да се научим да поемаме последствията от действията си. Защото времето ни като студенти няма да продължи вечно и след 3-4 години ще се сблъскаме с действителността.
По принцип не съм голяма фенка на университетите и висшето образование. Но пък, именно фактът, че сме между два свята, стъпили с по един крак във всеки един от тях – този на ученическото и този на зрелите хора, ни дава възможността да използваме времето в университета, за да начертаем плана за живота след следването.
Университетът ни ориентира, показва ни в кое сме добри и върху какво трябва да работим, за да успеем. Дипломата сама по себе си е просто една добре подвързана хартийка. Дипломата не е нещото, заради което трябва „да запишем висше”, не е тя целта, която трябва да имаме, докато следваме.
В първи курс не го осъзнаваме, но в университета влизаме за личностното си усъвършенстване и за да открием своя истински път.
Студентските години са като slow motion, позволява ни да забавим още малко навлизането в живота на възрастните. Но не трябва да забравяме, че ние сме хората, които ще си начертаят живота и не трябва да оставяме с вярването, че само дипломата за висше образование ще ги гарантира успехите в бъдеще.
Нека използваме тези четири години, за да открием себе си!
Автор: Дебора Данчева, II курс, “Журналистика и реклама”
