Андрей Андреев (вляво) заедно с Еразъм-студенти в университета в Лодз (Полша)
Съвсем откровено мога да кажа, че до неотдавна гледах на програмата „Еразъм+“ като на 100% оръжие в инструментариума на глобализацията. Оръжие, което е предназначено да скърши спокойствието на всеки един студент.
Също толкова откровено мога да заявя, че когато дойде време да напусна България, бях изгубил ентусиазма, който имах, когато подадох първите си документи. През септември 2019 година вече бях свикнал с работата си до крайна степен. А как не бих могъл? Бях прекарал лятото в офиса без да имам претенции за отпуск и винаги, когато можех да поема допълнителни ангажименти, го правeх.
Може да се каже, че в деня, в който моето пътуване към Лодз (Полша) започна, всички освен мен бяха ентусиазирани. Може би тъй като през мен цяла година минаваше вихрушка от информация, аз гледах на европейските държави малко по-обективно от моите връстници, мечтаещи да напуснат България.
За мен „уреденият свят извън Балканите“ беше не „въпрос на гледна точка“, а „въпрос на точна гледка“ и всеки, дръзнал да ме убеждава в това, че единствено по нашите географски ширини има противоречие, си печелеше моето безразличие. Нещо, което Еразъм+ не успя да промени у мен.
Дългото ми пътуване към Лодз допълнително подхрани моя скептицизъм. Пристигнах в града в една мрачна и студена нощ, в която безразличието ми беше по-силно от всякога. Въпреки това имаше и нещо положително, защото в частното общежитие, в което бях отседнал, не бях единственият, който говореше английски.
Някак си успях да преживея реденето на опашки за попълване на документи през първата седмица. Истинското ми следване зад граница започна да придобива облик, когато занятията в моя факултет започнаха през втората седмица. Още по време на първия си учебен час в Лодз се сблъсках с изискването от страна на преподавателите за работа в екип – нещо, което никога не съм харесвал.
За разлика от екипната работа в средното училище или в Шуменския университет, този път трябваше да работя с хора от всички краища на света. Това, което ми направи силно впечатление е, че студентите от Балканите бяхме в състояние да работим ефективно както помежду си, така и с колеги от Италия и страни в Близкия Изток. Далеч по-трудна беше както съвместната работа (така и комуникацията като цяло) със студентите от Западна Европа и държавите от постсъветското пространство. Въпреки всичко към края на семестъра тези проблеми бяха напълно решени.
Въпреки трудностите при комуникацията, екипната работа се оказа изключително полезна. Тя научи всички ни на търпение и изгради трайни връзки между нас, а по правило приятелствата са нещо много по-ценно от всичко останало. Може би всеки, учил зад граница, би могъл да го потвърди.
През първите седмици на семестъра, започнах да обръщам внимание на града и на нравите на местните. Вече не като турист. Малко по малко осъзнах, че много от черногледите политически анализатори в България, всъщност са прави, когато твърдят, че всички видими проблеми в страната ни са следствие от един невидим. И ако до този момент можех да приема техните анализи на вяра, то сега можех да включа и собствените си наблюдения. Този невидим проблем може да бъде определен с много думи, но лично аз бих го нарекъл със звучната българска дума „мрънкане“.
А виждайки усмихнатите поляци (които впрочем по нрав ми приличаха повече на германците, отколкото на българите), повечето, от които не владееха чужд език достатъчно добре, за да общуват на него, осъзнах едно – не искам да напусна България, за да отида там, където има по-добри условия на живот, а искам да видя тези условия на живот в своята страна.
Щом поляците успяха да превърнат своята родина в най-бързо развиващата се икономика в Европа и да защитават своите интереси, защо ние да не можем да надградим своето? А може би просто заети от това да се оплакваме постоянно, ние доброволно затваряме очите си за добрите примери около себе си. От тази гледна точка възможността да разгледам една от водещите държави в Европа беше най-ценното за мен. Не от гледната точка на турист, а от гледната точка на бъдещ журналист, който трябва непрестанно да обогатява своите знания и житейски опит.
Програмата обаче имаше още скрит плюс – времето. Занятията, които имах бяха прекалено малко и прекалено рядко. Събитията, които организираше университетът не бяха достатъчни, за да запълнят цялото ми свободно време. А това беше всеобщ проблем. Той ни даваше три възможности:
- Да прекарваме време заедно;
- Да четем допълнително;
- Да пътуваме.
За мен първите две изиграха ключова роля. Освен интеркултурната комуникация, успях да наваксам с литературата, която поради една или друга причина не успях да прочета до сега. А знанието, което получих набързо, ми даде възможност да се издигна в очите на двама от петимата си преподаватели.
С ръка на сърцето мога да заяви, че дори ако университетът в Лодз не организираше мероприятия и ако не се бях научил на екипна работа с международни колеги, следването ми зад граница нямаше да е пълната катастрофа, както си представях, докато изкачвах Карпатите в автобус, пълен с румънски и молдовански работяги. Всъщност, нямаше да е дори 1/100 от катастрофата, която си представях.
Престоят ми в Полша по Еразъм+ определено отвори очите ми и ми показа, че програмите за следване зад граница не са бухалката на глобализма и никой не кара насила студентите да се превърнат в „граждани на света“, които не замръкват на едно и също място две нощи подред.
Все още помня, че по време на семестъра бях казал на своята любима колежка, румънката Андрада (която похарчи половината си стипендия за самолетни билети в самото начало на семестъра), че ако можех да върна времето назад, щях да се откажа от Еразъм+ и щях да отбягвам определени хора, които ме посъветваха да участвам в програмата. Броени дни по-късно обаче осъзнах, че ако можех да върна времето назад, не бих искал да променя нищо, защото просто наистина трябваше да попадна в Лодз.
В този град видях някои от най-красивите места, срещнах приятели, за първи път обикнах екипната работа, но най-важното е, че далеч от България, аз я заобичах по-силно от всякога.
Автор: Андрей Андреев, IV курс, Журналистика
