Тя ме посрещна в университета в далечната 2004 година. Аз – позастаряваща асистентка по теория на литературата на 34. Тя – младо, грацилно, дребничко момиче по дънки и розов пуловер, с дълга до кръста коса като русалка. Говори тихо, почти стаяваш дъх, за да я чуеш. Говори тихо, но твърдо, категорично, отчетливо и ясно. И те гледа в очите. Усмихва се срамежливо. „Приятно ми е, Севгинар Динчерова, специалистка в Ректорска канцелария.“ Въвежда ме в кабинета при нейната шефка и там ми се усмихват ясносините очи на Пламенка. Двете като истински добри феи, отговарят с нечовешко търпение на всякакви въпроси – сложни, заплетени, досадни, глупави – без грам отегчение, с абсолютния професионализъм. В последните години с носталгия си спомням за онова време, в което си говорехме приятелски по коридорите на университета, усмихвахме се, шегувахме се, разказвахме си какво пишем, какво ни вълнува, а академичният стил на поведение и отношения не беше екзотика. Забелязвам, че този стил започва да се възвръща, и слава богу.
Севгинар беше от хората, които те карат да се чувстваш специален – едновременно надценен, но и съвсем на мястото си. Напусна ни точно толкова тихо и дискретно, както живя. Имаше таланта да бъде невидима, но присъствието й осезаемо се усещаше. Грижата за другия се разчиташе в очите й ненатрапчиво, не сервилно, а с достойнство. Тя беше скромна, но знаеше собствената си цена. Много трудно изкуство е това – да съхраниш самочувствието си, себеуважението си и същевеменно да бъдеш деликатен. Тя беше от хората, някак преждевременно пораснали и помъдрели. С нея можеше да се говори на всякакви теми. Имаше тънко чувство за хумор, което, вероятно малко хора са забелязали – беше твърде „обрана“ в поведението си. Притежаваше обаче най-ценния талант – да изслушва и да прощава. Беше „уважителна“- както се изразяват старомодно хората в североизтока. Тя ценеше всяко присъствие и контакт, беше с усет за такт, със съзнание за йерархия в човешките отношения, със страхопочитателно отношение към личността на човека, който и да е той, с нюх към качествата на хората. Понякога си мисля, че това са вродени качества на турците. Те обаче се и възпитават, със сигурност. Това са хора, които продължават да целуват ръка на възрастните, а прошката и търпението са в ритуалите им, в колективните им приоритети. Да не забравяме трудолюбието и прецизността – пунктуалната прецизност, с която Севгинар се отнасяше към всякаква работа. Не пестеше силите си, не поглеждаше към часовника си в края на работното време. Щом има работа, тя трябва да се свърши. Запомнила съм навечерието на един Великден. Срещам я следобед, забързана по коридора на Ректората на първия етаж. „Бързам към вкъщи – казва усмихната – че с моя, малкия, ще боядисваме яйца. Аз забърквам боичките, той потапя яйчицата в тях и се смее с пълен глас. Много се забавлява, и на мен ми е хубаво.“ Яйца ли? „Ами, да, нали се боядисват в четвъртък.“ Вие нали сте мюсюлмани? „И какво от това? Ние празнуваме всички празници – и вашите, и нашите. На байрама – баклава, по Великден – яйца и козунаци. – Усмихва се. – Нали живеем заедно?“
През 2016 година театралната режисьорка Неда Соколовска пристига в Шумен да събира материал за новия си вербатим-спектакъл, който ще се казва „От тука започва България“. Чувала е за химна на Шумен и поета Антонин Горчев, по чиито стихове е композиран. Колегите от театъра я посвещават в атмосферата на града и неговите чешити, добряци, мошеници, артисти, хора всякакви, с ярки, креативни или пък злокобни физиономии. Историите на Шумен. Романтиката на Шумен. Неговите гордости и предразсъдъци, язви и срам… Бира, крепости, Аспарух, шатри и конски копита в равнината… – всякакви национални трафарети, които малко я интересуват. Неда събира екип от сътрудници, които тръгват на правят аудиозаписи на истински човешки истории: диалози и монолози, спомени и лични истории, които тя ще съшие в шинела на своята пиеса. Ако не знаете какво е вербатим-театър: това е компромисна форма между театъра и журналистиката, актьорите играят на сцената със слушалка в ухото и възпроизвеждат изигравайки своя образ, взет направо от живота, като дори имитират неговия глас. Сюжетът на такава пиеса се конструира на принципа на пачуърк – нещо като колаж, но с обща канава, обща нишка, също като ушиването на американско сватбено одеяло. Кръпки от истории съставят обща палитра и трябва да искрят и топлят еднакво. Става ми страшно интересно, въпреки че не мога съвсем ясно да си представя какво точно правим. Важното е, че Неда знае, на нея това не й е дебют. Но е дебют за Шумен. Включвам няколко студенти в екипа, режисьорката записва и мен самата, защото я водя в родната си къща, запознавам я с вуйчо ми, свиря й на старото английско пиано, останало от леля ми ,и разказвам, разказвам… Нищо особено не разказвам, но виждам, че тя тайно е включила записващото устройство.
„Нещо важно ми липсва – нервно въздъхва тя – и ти трябва да ми помогнеш. Никой не иска да разказва за Голямата екскурзия. Искам история, лично преживяна, за възродителния процес, за смяната на имената, за пътуването до Турция, искам емигрантски сюжет, а нямам. Емигрантска история за Америка вече имам, а такава, автентична, тукашна – не.“ Лекомислено й обещавам, че ще има, съзнавайки, че това не е лесно – да бръкнеш в раните на хората. И тогава решавам, че това ще бъде Севгинар. Предложих й малко предпазливо, но неочаквано, вероятно и за самата нея, тя прие. И започна да разказва. „Била съм малка, може би на седем години. Започнаха да ни преименуват, отвориха границата и дядо каза – тръгваме. Няма да стоим тук и да ни унижават. Баща ми се поколеба, чичо също, ама при нас е така – като каже старият, младите се подчиняват и слушат. Заключихме къщата на село, натоварихме колите, съвсем на каруци заприличали, с багаж и върху капака, и потеглихме. Някакъв ангел ни е пошепнал сигурно да не продаваме нищо. И затова тръгнахме без пари. Аз, брат ми, майка и татко, леля ми, чичо, братовчедите и дядо. Било е есенно време, пътувахме денонощия… Първата вече, спомням си, спахме на перона на някаква гара. Сигурно Одрин е било, не знам. Като в сън ми е. Може би в чакалнята да сме влезли на топло, но чувам още потракването на влаковете. Накрая стигнахме предградията на Истанбул. Гледаме къде отиват хората, ама то, кой при когото може отива, който има пари- остава на хотел. Ние спряхме в една горичка. Градът? Някъде там, надолу и далеч. Спомням си, че бяхме на един баир, защото виждахме града там, долу. Не знам, мъгляв е споменът ми, малка бях. И се настанихме в една изоставена къща. И като започна едно време – дъжд, студ, нямаме какво да ядем. Вуйчо и баща ми тръгнаха да търсят работа. Ама къде ти. Жените се грижат за нас и за прехраната. Едно кюмбе палехме, чичо го донесе от някъде, сложихме го в средата на стаята, а то дими… мизерия. Малка бях, но си спомням, че майка ми вареше каша от пшенично брашно. И ми беше студено, много студено. Аз и до днес съм си такава, зиморничава. По едно време дядо каза – стига вече! Трябва да сме луди да стоим тук. Оставихме всичко зад гърба си. Дойдохме, където никой не ни чака и не ни иска. Връщаме се. Ама, как, защо, дядо…? Така. И, айде, потеглихме обратно. Към родината. Сигурно така е трябвало да стане.“ Усмихва се. „И не съжалявам, имам всичко сега, дом, хубава работа, дете.“ Запознавам Севгинар с Неда, те се харесват от пръв поглед, започва записът, на който аз, естествено не присъствам. „Стана супер“ – казва ми после Неда. И нищо повече.
Идва премиерата в Камерна зала на Шуменския театър. Неда е нервна, неспокойна, салонът е пълен. Светлините угасват и представлението започва. Не съм била на генералната репетиция и представа нямам какво е включила в сюжета. Зазвучава песента и първият актьор, стъпил на сцената, започва да разказва спомен за едни диви коне, които препускат в полето на залез слънце… Антонин седи до мен, „това съм аз, а тези коне ме вдъхновиха да напиша стиховете“ – пошепва ми в мрака и виждам в светлината на прожектора, че се усмихва. Пуста човешка суета, изтръпвам, когато само след няколко сцени, под прожектора излиза млада дребничка актриса и започва монолог с моята история за едно старо английско пиано, на което някой свири Шопен, а летата на детството са дълги, дълги, като век… Не вярвам на ушите си, защото чувам собствения си глас от сцената. Тембър, нюанси, всичко. Боже, та това съм аз! Следват и други истории – златарят, когото обират двама ученици от езиковата гимназия, фотографът, уличният музикант, бирената фабрика останала от времето на братята Прошек, влюбените, които пият „Шуменско“… И накрая – развръзката… Това е историята на Севгинар. Моята актриса, тази с моя образ, сега отново е под прожектора, но този път историята е за едно мъчително пътуване. Ляга на въображаема железопътна линия по средата на сцената и започва да разказва, после танцува, после отново разказва. Историята за един бленуван Истанбул, една мизерна колиба на един гол баир, за глад, студ и изоставеност. И за едно завръщане. Това определено е поантата на спектакъла – разказът на Севгинар. Момичето с име на любов и нар. Обичана и сладка като нар – това означавало името. Когато й се обаждам, че историята за Истанбул е включена в спектакъла „От тука започва България“ и трябва да отиде да се гледа, тя не може да повярва. „Ще го гледам непременно. Олеле, какво ли ще каже мъжът ми? Ама добре се получи, нали? Разказах душата си. Много, много ти благодаря за тази възможност.“
Аз трябва да ти благодаря. Аз и Неда. Скъпа Севгинар, Бог явно наистина изпраща непоносими изпитания само на любимите си хора. Тези, които могат да понесат неговата любов. Ти си героиня на пиеса. И вероятно това е безсмъртието.
Автор: Евдокия Борисова
Снимки: Teatre.art.bg
