Андрей Андреев
Преди четири години всичките ми усилията бяха насочени към държавните зрелостни изпити. Нямах ясна представа какво искам да следвам, а Шуменският университет не оглавяваше списъка ми от възможности. Все пак (за разлика от съучениците ми) при мен изпразнената от съдържание мантра, че в Шумен не можеш да се научиш на нищо, не вървеше.
Поучен от опита си в средното училище, бях наясно, че това, което прави образованието различно, са педагозите. Знаех, че един отдаден на професията си учител може коренно да промени и най-лошия си ученик.
За това реших все пак да пробвам късмета си и в Шуменския университет. В бланката за кандидатстване посочих четири специалности, като журналистиката присъстваше напълно символично на трето или на четвърто място. Макар винаги да съм имал интерес към медиите, никога, нито за миг не чувствах, че журналистиката ми е по силите или по способностите. Може да се каже, че се явих на кандидатстудентския изпит по специалността като на шега. Макар да звучи детински, именно този устен изпит наклони везните на избора ми в полза на Шуменския университет. След като излязох от залата с усмивка, набързо промених документите си, преместих журналистиката на първо място и реших, че през следващите години ще следвам единствено тази специалност.
За разлика от свои колеги, не мога да споделя истории за пиянски вечери и хвърляне на салфетки по дискотеките или различни, лишени от съдържание, глупави дела в стил „Американски пай“. Причината за това не е някакъв срам, а просто отсъствието на такива събития по време на следването ми. За сметка на това мога да заявя с категоричност, че университетът не ти дава почти нищо, ако ти сам не си го пожелаеш. Поисках знания и ги получих. Поисках контакти и ги получих. Поисках опит и го получих.
Така погледнато, де факто нямам причина да се оплача от моята Алма Матер. Може би понякога ми е писвало от учене по дадени безсмислени според мен дисциплини, но от друга страна не ми е известно някой да е умрял от малко повече четене.
Докато по време на първия семестър на последната ми година бях в Лодз по Еразъм+ осъзнах, че не искам свят без България и разбрах кое беше най-ценното за мен през последните четири години. Това бяха живите връзки – времето, прекарано с колегите, преподавателите или практиката в Университетския медиен център. Особено последното.
Макар, че предстои скоро да си тръгна от университета, съм сигурен, че той никога няма да си тръгне от мен. Като интересен факт ще спомена, че когато постъпих като стажант във вече закрития вестник „Черно море“, попаднах на още трима възпитаници на Шуменския университет. Със сигурност и в бъдеще ще попадна на подобен сценарий.
Все пак сянката на Алма матер е едно от малкото неща, които остават с нас. Факт е, че преди години една моя учителка бра доста ядове докато ме научи да гледам хората в очите докато говоря с тях и дори не успя напълно. Характерите, които формираме по време на студентските години ще останат с нас. По този начин дори след десетки години връзките ни с университета няма да бъдат заличени.
Вярвам, че всичко за последните четири години се стече по най-добрия от няколко възможни начина. Просто успях да попадна на точното място по точното време и в точното обкръжение.
Така може би няма да бъде пресилено ако кажа, че преди четири години съм направил правилния избор.
Автор: Андрей Андреев, IV курс, Журналистика
