Студентът по журналистика в Шуменския университет Андрей Андреев учи в полския град Лодз по програма Еразъм +. Едни от първите му впечатления за Полша:
Всеки, който не е бягал от часовете по география в основното училище, знае, че в преобладаващата си част релефът на Полша е равнинен. Значението на самия етноним „поляци“ означава „хора, които живеят на полето“.
Първите няколко дни, прекарани в Лодз, бяха особено стресиращи за интровертен човек, за когото напускането на България е равно на национално предателство. В деня, в който беше организирана срещата за добре дошли пък, ни посъветваха да избягваме тесните улички и да се движим преди всичко по главните улици и булеварди. Какво обаче ще направя аз, който всеки път щом получи задача, кима с глава и я изпълнява, често без да задава допълнителни въпроси? Разбира се, че на пук на всякакъв здрав разум, ще направи точно обратното!
Така веднага щом успях да туширам стреса излязох да разгледам града. В един единствен ден телефонът ми отчете 42 533 крачки, а направените от мен снимки бяха над 200, но в социалните мрежи качих едва няколко. Все пак по-важното от тази разходка отбелязах в дневника си. Отбелязах, че по пътя виждах жилищни сгради, но много от тях се рушаха, а немалко бяха изоставени. Блъсках си главата, питайки се къде живеят тези 600 000 души, при положение, че значително по-малките родни градове Шумен и Варна ми изглеждат значително по-урбанизирани.
Все пак открих отговора на този въпрос доста бързо – още на следващия ден. Насочих се на север и вървях колкото ми стигат силите. Все пак болката ме победи и седнах да си почина в един парк. Казах си, че в него ще намеря по-хубави неща за снимане и разбира се, започнах да го обхождам. Тогава загадката беше решена – забелях черен път, който събуди любопитството ми. Там видях цели жилищни блокове, скрити сред природата! От другата страна пък имаше дворове, които бяха скрити зад цветната окраска по мрежите. Спомних си, че в парка, разположен до общежитието, виждах доста често, че хората събират кестени както и всичко, което съм чел за полската кухня, след което събрах всичко на едно място. Щом дръпнах чертата осъзнах, че дори в днешните динамични времена, поляците не са се отказали от природата и не се опитват да я подчинят на себе си, а напротив – опитват се да я опазят и да си припомнят, че са част от нея. Впрочем, по-късно успях да намеря подобни „скрити блокове“ на много места, дори в един парк, който се намира точно пред общежитието ми.
Така отново стигаме до там, откъдето тръгнахме – етнонимът „поляци“. Изглежда, че за своята над хиляда годишна история този народ е останал верен на себе си и е намерил начин не да се подчини на времето, а да го подчини на себе си и на своя начин на живот. Нещо, от което имаме нужда и в България.
Андрей Андреев, IV курс, Журналистика
Снимки: авторът
