Наталия Бояджиева e преподавател и журналист. Родом от Варна, възпитаник на Шуменския университет и пътешественик. Или както тя самата казва за себе си – пише нравописи. И в двете си книги “Светлините на Изтока” и “Лицата на Филипините” предлага на българската публика именно увлекателни нравописи на хората, с които се среща в Китай и Филипините:
Как една варненка избра Шуменския университет?
Близо е до Варна, а аз не мога дълго без морето. Преподавателите ми в Шуменския университет, тогава ВПИ, идваха от Софийския университет – така съчетах високо ниво на обучение и близостта ми с Голямата вода.
Кога и защо реши да тръгнеш? По това време всички се насочваха на Запад, за да правят кариера или поне да изкарат пари. Ти избираш друго
Живяла съм и на Запад – по малко в Норвегия, Германия и Холандия. Западната култура ми е позната. Но един журналист трябва да е любопитен – а какво е на Изток, колкото може по-далеч от Запада, как живеят хората там. Трескаво, неистово любопитство в най-чистия му вид. Любовта към журналистиката ми е наследствена – идва от баща ми, варненския поет и журналист Иван Бъчваров. Израснала съм със звуците от тракането на пишеща машина. Първите си стъпки в журналистиката направих точно тук – сътрудничих на Радио Шумен и на вестник „Шуменска заря“. Влюбих се в професията отрано и мисля, че е първото от двете ми призвания. Второто е преподаването – то пък дойде от майка ми (преподавам български, английски, руски, италиански и полски езици). Винаги са вървели едновременно двете професии и са ми носили радост.
Когато съпругът ми Станислав Бояджиев получи четиригодишен договор за работа в Китай, аз се изправих пред избора да си остана у дома във Варна или да напусна учителската си работа и да замина при него в далечната загадъчна страна. По онова време и двете ни деца бяха вече студенти във Великотърновския университет (днес са доктори на науките – дъщеря ни Емилия е доктор по изкуствознание, а синът ни Симеон – доктор по история) и у дома нямаше за кого да се грижа. Не мислих дълго и направих рискованата крачка – подадох молба за напускане – и не съжалявам.
Магазин за чай и подправки на Старата улица
И къде попадна?
Така се озовах в Пънлай, провинция Шандун, на брега на две морета едновременно – Жълто и Бохай – те се срещат точно пред града. Най-трудна за преодоляване в Китай се оказа езиковата бариера, заради която дълго се чувствах в изолация. Записването в танцова школа ме спаси от дневната самота – там срещнах и приятелките си, с които говорим на един език – английски. Постепенно влязох в симбиоза с мястото и хората, за да разбера начина им на живот и на мислене. С моите прекрасни приятелки пътувах много из страната. Улавях сцени и мигове, които по-късно пресъздавах в емоции и образи. Да гледаш с нови очи – това е предизвикателството. Всичко е толкова интересно, че не можеш да не разкажеш за него.
Започнах да записвам по скайпа своите китайски разкази два пъти месечно за интернет радио „Татковина“; имах авторско предаване – „На пътешествие с Натали“. В края на третата ми година от азиатския ми живот събрах 49 разказа в книгата ми „Светлина от Изтока“.
Една година след завръщането ни във Варна, потеглихме отново надалеч – този път за Филипините, където останахме две години. Така се появи и „Лицата на Филипините.“
Писането на пътеписи (аз си ги наричам нравописи) умножава многократно удоволствието, съхранява емоцията и удължава магията на пътешествието. Споделянето на преживяното ми дава възможност за преосмисляне, преоткриване и по-интензивно съпреживяване на приключението. Това ми носят сега и срещите с читателите – нов прочит и подбор на уникалното, ценното и незабравимото. Носи ми удовлетворение и актът на даряване и споделяне на личното богатство от впечатления и придобити знания.
В старинната аптека в Ханджоу
Къде в живя във Филипините? В България не се чува много често за тази страна, кое е това, което би искала ние да знаем?
Във Филипините живяхме в Субик, в провинция Замбалес, на остров Лузон. Настаниха ни в красив хотел в Свободната зона край залива Субик. На туристите местните хора им се виждат много усмихнати и щастливи, както е често в тропическите страни и когато си дошъл за кратко, на екскурзия. Клишето е едно и също: „Бедни, но щастливи!“ Когато обаче поживееш две години в тази страна и местните те възприемат като част от тях, канят те на сватбите и на рождените си дни, откриваш всички лица на народа – и грозните, и красивите. Затова нарекох втората си книга „Лицата на Филипините“. Най-голямата похвала, която получих за нея, е от колега – журналистката от Радио Хеликон Людмила Еленкова. Тя ми благодари за честно написаната книга. Във Варна ме намери и филипинката Рейчъл, омъжена за българин – тя също ми благодари, че с много любов съм разкрила и двете лица на родината ѝ. Имаме си малка филипинска общност – и в родния ми град, и в други градове на страната – филипинки, задомени у нас.
Самобичуване
Какво представлява самобичуването по Великден във Филипините?
Разпети петък е наричан Добрия петък във Филипините. Пътувайки за Манила, където да посрещнем Великден, ние с моите приятели Полин и брат ѝ Паоло станахме свидетели на шествие от самобичуващи се с бич католици. Трудно е да се разбере този обичай, въведен от испански мисионери преди векове. Има ги и до днес и в други страни, където са властвали испанците. Защо години подред някои филипинци влачат огромни дървени кръстове с километри в адската жега, удрят до кръв гърбовете си и се оставят да бъдат разпнати, досущ като Христос… За мен остава загадка, но ето някои отговори, които получих: „Покайвам се за греховете си“, „Защото искам да измоля Божията милост да оздравее тежкоболният ми брат, сестра, майка, баща“, „Благодарен съм за нещо добро, което ми се е случило“, „Защото имаме семейна традиция от години и аз не мога да я наруша“… Някои култури запазват по-стари обичаи. В конгломерата от 7100 острова и днес много древни племена практикуват церемонии, останали от предците.
Самобичуване
В книгата си говориш за експедиция в джунглата. Без багаж и на едно от най-опасните места в света? Какъв въпрос да ти задам и от къде да започна?
Експедиция в джунглата – опасно място е. Една кобра без малко да убие мой филипински приятел – Рон. Спаси го, изненадващо, котаракът Тигър и сега Рон живее втори живот. Но няма как да живея в тропическа страна и да не навляза в джунглата. Както обикновено, Полин ме придружи заедно с по-малките си брат и сестра, сега във ваканция. Водачи ни бяха двама аета (коренните жители на Филипините), които по-късно ни отведоха да видим и селото им високо в планината – Пастолан. Джей Ар остана да приготви обяда – ориз и пилешко, сготвени в бамбук на огъня. А Симсон, неразделен със своята кармона (вид мачете), ни разведе из джунглата. Многоетажна растителност, огромни дървета, някои – ендемити, пенлива река и много невидими птици, които озвучаваха околността със странните си гласове. Особено ме впечатлиха летящите лисици – огромните прилепи, които се хранят с плодове. Черни и лъскави, те висят от дърветата с главите надолу, а литнат ли, приличат на птеродактили. Симсон ни показа и как са палели огън нашите прадеди в зората на човечеството – триейки две сухи пръчици една в друга, той получи искра, която внимателно подхвана и раздуха с помощта на дървени стърготини.
В “Светлина на Изтока” казваш: Китай завладя душата ми. Всички си представяме екзотиката на Изтока, но ти конкретно какво влагаш в тези думи?
Как Китай завладя душата ми – чрез хората, най-ценното в една страна. Късметлийка съм – срещнах топли и сърдечни, умни и добри хора – и те станаха мои приятели. Отвориха домовете и сърцата си за мен и така възвисиха духа ми. Щастлива съм с моите китайски приятелства, надявам се да са завинаги.
Какво не можем ние, западняците, така и да разберем за Китай? Коя е историята, която винаги ще е с теб от там?
Няма неинтересна страна и от всяка можеш да научиш много. Ако се освободи от стереотипите си, западният човек може много да научи – например за управлението на една страна. Древнокитайската меритокрация е форма на държавно управление, в което участват способните, заслужилите и достойните – мечтата на всеки честен човек. Може и да ви изглежда утопично, но такова е било някога китайското общество – в него богатството, положението и социалния статус са се определяли чрез доказване на таланта, уменията и интелигентността – чрез конкурс или друга демонстрация на идеи и възможности. Мъдрите царе особено ценели издигането на добродетелни хора и назначавали способни учени в държавата, а не проявявали пристрастие към знатни и богати.
Култът към изящното, към литературата и изкуствата са особено привлекателни за мен. Но най-много ми се стопли сърцето от чистотата на нравите и топлотата на моите приятели. Най-близката ми приятелка Уанг Уей пътува с мен до Водните градове по река Яндзъ – с автобус, 13 часа в едната посока – само за да имам преводач със себе си. А тя вече беше ходила по тези места и мечтаеше за Тибет.
До момента си издала книги и си дала десетки интервюта за престоя си в Китай и Филипините. Какво така и не те попитаха, а искаш да кажеш за тези страни?
Не са ме питали какви хора са китайците, а има много да разказвам за тях. „Всяко изследване е свързано с много трудности“ – е казал Цицерон. Но трудностите могат да бъдат и сладки, особено когато си антрополог по интуиция и призвание. Акцентите в книгите ми са два – единият пада върху жените и техния вътрешен свят, а другият е върху атмосферата и забележителностите в двете далекоизточни земи.
И отново от “Светлина от Изтока”: най-хубавото в живота е движението, промяната. Защо оставам с впечатлението, че това може би е най-важно за теб?
Движението, промяната, новите картини, усещания, аромати и срещи – много са важни за мен. Те ми носят познание за друга цивилизация, за един различен свят, а какво по-хубаво от това!
Какво остана у теб от Шуменския университет след години пътешествия и приключения?
Шуменският университет ми е много скъп на сърцето, гордея се с него. Не само защото студентските години са едни от най-красивите в живота. Благодарна съм на моите преподаватели – те едновременно разпалваха и утоляваха жаждата ми за знания, стремежа да откривам новото, непознатото. Тази жажда съм запазила и до сега, тя ме отведе в далечните земи. Никога няма да бъде утолена напълно.
Автор: Виктория Иванова
UniMedia
