Две мобилности в Европа и Обединеното Кралство на Катедрата по журналистика и масови комуникации (част I)

На 16 май доцент Десислава Иванова пое към Берлин. Тя не беше твърде словоохотлива да сподели своите конкретни планове, но подозираме, че те са научно амбициозни и далеч надхвърлят предварително заявените намерения да доработи и усъвършенства лекционните си курсове по Семиотика на културата и Средновековна книжнина. Знаем само, че е повече от удовлетворена от срещите си с паметниците на печатната и материална култура на немската столица. Берлинските библиотеки и хранилища, както и типичната „немска“ организация на работа там са спечелили адмирациите й. А шедьоврите на Neues museum Altes museum Pergamen museum са запечатани в обилен снимков и документален материал. „Нищо не може да се сравни с живото докосване до артефакта“ – сподели тя.

Почти веднага след нея, на 19 май, към Обединеното Кралство полетяха професор Евдокия Борисова (моя милост) и професор Пламен Шуликов. Това беше едно дълго отлагано посещение, което най-сетне (след акредитации, пандемии и войни) беше реализирано.

Конкретната покана за гостуване и осъществяването на трайни контакти между Катедрата по масови комуникации на Шуменския университет и Българските неделни училища „Свети Иван Рилски“ в Кембридж и Питърборо датира още от 2018 година. Благодарение на усилията на директорката Нина Борисова и на Евдокия Борисова в рамките само на две години в двете български училища на Острова са изкарали своя студентско-преподавателски педагогически стаж в рамките на програма Еразъм+ трима бакалаври от нашия факултет. А именно: Васил Николов от Английска филология, Галина Гурбанова и Валентина Кулева от Българска филология, които след пребиваването си „на живо“ за един семестър там, продължиха по време на пандемията да преподават в онлайн платформата.

„Работата тук, с тези деца, е несравнимо преживяване и е много различна от всичко, на което са ни учили в часовете по методика на преподаването на роден език и литература“ – сподели Димитринка Джумакова, учителка в Кембриджкото училище от няколко години. Тя също е бивша възпитаничка на Шуменския университет, завършила е Начална и предучилищна педагогика в Шумен, а след това и магистърска степен по Специална педагогика в Пловдив. „Децата, родени тук, някои от които и в смесени бракове, са билингви, а нерядко и трилингви“, обяснява тя, „и за тях българският език е майчин, а не роден“. Във Великобритания тръгват на 5 години в първи клас, реално предучилищните групи са от 3 и 4 годишни деца. Първокласниците са достатъчно натоварени, защото през седмицата са от 9 до 16 часа в английското училище, а в събота или в неделя – в българското. Затова и ученето при тях трябва да бъде двойно по-мотивиращо, разтоварващо, развлекателно и примамливо. Да бъде интересно и да се превърне в игра. Как да стане това? „Някои от децата ние тепърва ги учим да говорят на български, да мислят на този език, той може да им е майчин, може да е бащин, а освен него да има и още един – да кажем турски, испански, руски, полски“, споделя Димитринка. Прави впечатление колко силна е носталгията сред българската емигрантска общност и как дошлите от България, независимо от своя етнос, носят българското самосъзнание в ума, а България в сърцето си. И това не е само лозунг, изписан с калиграфски букви, и увенчал главите на славянските първоучители на официалните дни  на 21 и 22 май, когато приключва учебната година.

Радващо е напористото шуменско присъствие тук. Сред бившите, настоящи и бъдещи учители в двете български училища откриваме освен Димитринка Джумакова и други. На първо място Тюркян Али. Нейна беше идеята преди години да гостуваме и проправим по-широка шуменска пътека към Кембридж и именно тя ме запозна с Нина, „страхотната директорка, най-готината шефка, която за която човек може мечтае“. Тери е завършила Българска филология в Шуменския университет и е по-известна с журналистическата си работа в Радио Шумен, а след това – с експертизата си в Община Шумен, Отдел Култура. Тя е сред пионерите- основатели на училище „Свети Иван Рилски“. Видимо развълнувана, тя ни прегръща, заобиколена от деца – тримата й синове, както и  бивши ученици и родители, които впрочем, трудно побра наетата специално за празника зала. Началото тръгна малко трудно – проблем с озвучаването. Видимо притеснен тромав възрастен англичанин, обут с цървули и облечен с риза с българска шевица, нервно обикаля около тонколоните и се суети. Кой е – питам Нина. „Местен ентусиаст“, усмихва се Нина, „няма никаква българска следа в потеклото му и във фамилията, просто се влюби в българските ритми и започна да се учи да танцува. Днес по-добър от него в дайчовото хоро няма и твърди, че по-удобно нещо от цървули не е обувал в живота си. Но никак ен разбира от техника“. Слава богу, намесва се млад китаец, пипва кабелите и таблото и музиката гръмва. На празника пяха и танцуваха, рецитираха, играха и се смяха малки и големи. След вълнуващото тържество празненствата продължиха с почерпка и буйни хора.

Българското ни участие се състоя в гостуваща фотоизложба на преподаватели и магистри от специалността Фотография и реклама на Катедрата ни по журналистика на тема: „България и балканите“. Професор Шуликов запечата незабравимите моменти от празниците в своя обектив, аз, Евдокия Борисова произнесох кратка и развълнувана реч за делото на Славянските първоучители и не по-маловажното дело на българските учители в чужбина. Вълнението ескалира, когато Нина Борисова представи новия учител в Кембридж. Ще ми повярвате ли, че се оказа отново шуменски възпитаник и бивш наш студент от преди цели 17 години – Петко Петков от специалността Българска филология. Днес и Тюркян Али, и Петко Петков са вече реализирали се английски граждани и поданици на кралицата в други сфери. Тери е дипломиран магистър и сертифицирана в областта на счетоводната дейност със собствено бюро, част от световна верига. Петко е мениджър в хотелиерския бизнес. Преподаването на роден език и култура обаче е истинската им страст и стихия. На Петко Петков тепърва му предстои това предизвикателство – да съчетава мениджърството на луксозния и престижен хотел Graduаtе, на брега на река Кам в Кембридж със съботните ангажименти с малките български възпитаници. „Тази перспектива – да сбъдна най-сетне студентската си мечта да преподавам ме мотивира да взема съдбовно решение“ – сподели вечно усмихнатият и позитивен Петко. „А именно – да напусна Шотландия и да се преместя тук. Тук съм вече петнайсет години, отначало в Единбург, после в Дънди, на север, където завърших икономика и мениджмънт в туризма, открих и любовта на живота си, търновка, разбира се, – продължава той. Имаме две малки деца, които тепърва ще уча и образовам на български език. Имаме голяма къща във викториански стил, решихме да я напуснем и да дойдем тук. Шансът да започна работа в Graduаtе, в интерес на истината дойде на един по-следващ етап. Първо беше примамливото предложение на Тери да я заместя в училището, и това надделя на везните. Просто взех решение и ето ме тук. В края на юни ще ойде и жена ми с децата. Тук е слънчево и топло, има голяма българска общност, училище, а и възможности за бъдещето на моите деца. Тук ми е мястото – заключава Петко.“

Тери го окуражава и разказва своята история. „Дойдохме тук, с моя съпруг Осман и с първородния ни син, уж за малко. Но останахме. Тук се родиха другите ни двама синове. Осман започна свой бизнес. Аз постажувах малко в ББС, журналистическата любов ръжда не хваща – смее се Тери – после реших да поема ново предизвикателство и се записах да уча икономика и счетоводство в магистърска програма.“ Защото ти е доскучало ли, вмятам аз, усмихнато, – три деца, мъж, къща, училище? „ Е, нормално, тя и Нина има три деца, тук това е съвсем в реда на нещата, справяме се. А и тук човек учи докато работи, непрестанно се квалифицира. Дори и да не иска, ако държи да е на позиция на трудовия пазар, е принуден дори да го прави. И така до край. Не, не до пенсионирането, то не е край, а само промяна на курса. И продължаваш нататък. Това, че имаш диплома за бакалавър, за магистър, нищо не означава. Сама по себе си тя е само документ, лишен от реална стойност. Трябва непрекъснато да се доказваш.“ Това за развитието до край, а и „след края“ много ме заинтригува и тери продължава. „Ами да, аз имам едно приятелско семейство, те са на по 82 години и се разведоха, защото тя се влюби в друг. И развълнувано ми сподели, че не бърза с първата целувка, защо да прибързвали, времето било пред тях. А съпругът, бившият, пък основа една неформална общност на разговарящите. Събират се, привличат към тях чужденци, които трябва да усвоят говоримия език и … разговарят, разговарят на всякакви теми. Нещо като доброволци с хуманитарна цел“, смее се тя.

Въвежда ни в офиса си и ни разказва за своята работа. Не можем да се разделим до късно през нощта, изпиваме литри английски чай с мляко, разговорите не спират. „Признавам, че ако не беше Нина и поканата й да се включа в екипа на българското училище, вероятно щях да се върна в България. Куфарите ми бяха постоянно стегнати за път. Осман свикна по-леко, той си имаше своя бизнес, аз обаче… Първите три години са най-трудни, непрестанно мислиш за дома, за България, за приятелите, непрестанно гледаш назад. После се свиква. Мен училището ме спаси  – да говоря на български, да преподавам, да общувам с нашите хора в неделя – това беше всичко за мен. После? Повярвах си, че мога да бъда и още нещо, нещо различно.“ После затъваме с спомени за Радио Шумен, работили сме заедно, макар и за кратко. С любов и благодарност Тери разказва за целия екип на „най-светлата медия“ и „най-хубавото място за работа в Шумен“ – родното Радио.  „Стенли, Роза, Джина, Ивайло Савов – ами че как мога да ги забравя, те ме изградиха, те ми показаха основните принципи в журналистическата професия, Ивайло ни беше на всички като баща. А какво да кажа за преподавателите в университета? Ами аз съм това, което съм, благодарение само на тях… Да ги прегърнете всички от мен!“ – заръчва тя. „Странно нещо е паметта – възкликва Петко. – Като че ли всичко, което се бе изпарило от главата ми, сега се връща на мястото си – изпити, спомени, купони, гаджета, амбиции, прочетени книги. С Тери бяхме в една компания, всяка вечер се събирахме, песни и танци до зори, сутринта – един душ и на лекции. Час не сме пропуснали. Сега същото ли е?“ Дипломатично замълчавам… „Ех, какво ли щеше да бъде, ако не бяхме заминали? Аз – преди 15 години. Тери и тя е от близо толкова време тук… “ Тери свива рамене – „не знам, вероятно щях да бъда журналистка?“ „Аз със сигурно щях да се занимавам с руска класическа литература, писах дипломна работа при професор Дечка Чавдарова, много ми харесваше тази литература, бях като омагьосан…“ А сега? Хотелиерство и филология. Мениджмънт на туризма и педагогика? Хотелът се казва Graduate, което впрочем, означава „завършил, вишист“. Всички пътища водят към Шуменската алма матер, смеем се…

*А какво още са преживели проф. Борисова и проф. Шуликов в Питърборо може да прочетете в част II

Автор: проф. Евдокия Борисова