През месец февруари на книжният пазар се появи четвъртата книга на разследващата журналистка Светослава Рудолф – „Годениците на Левски”. Провокативното заглавие предизвика широк обществен отзвук, което беше очаквано. Книгата разкрива любопитни факти около живота на Дякона, които явно не се харесват на една част от публиката. А появата на книгата се превърна в прецедент в българското обществено пространство. В тази книга става дума за любов… и още нещо. И ето ти проблем. В българското общество Васил Левски е канонизиран, и както самата Рудолф признава, е със статут на светец. Дръзналите да „кривнат“ от пътеката на канона винаги са порицавани, но явно забравяме, че това е журналистическо разследване и авторът не чертае пътеката си, а я следва. Светослава Рудолф в разговор с Гюнел Осман пред UniMedia за последната си книга „Годениците на Левски”:
UniMedia: Неоспорим риск е всяка тема за Левски, особено тази. От къде дойде идеята за написването на книгата?
Светослава Рудолф: Идеята дойде съвсем случайно – от живота. Възприемам себе си преди всичко като репортер. Животът ме сблъсква с нещо смайващо на улицата и хуквам след него. Така, един прекрасен слънчев ден, без ни най-малко да подозирам какво ще ми се случи, попаднах в едно село – Свежен, на 20 километра от Карлово в Сърнена Средна гора. Там има уникални къщи на по 300 и повече години и аз поисках да се снимам пред най-хубавата. Тогава местните хора, подсмихвайки се, ми казаха, че стоя пред къщата, където се е сгодил Васил Левски. За „единствената си истинска годеница” Гена Бонина. Гръм ме порази. Дали правилно чух? Нима Васил Левски се е женил? И така – от дума на дума, ходих няколко пъти в селото, намерих роднини на Гена, започнах да издирвам документи, после реших да включа и други девойки, за които има спомени, че са били в романтична връзка с него – и се стигна до книгата „Годениците на Васил Левски”.
UniMedia: Историческо изследване или журналистическо разследване е “Годениците на Левски”?
Светослава Рудолф: Това е журналистическо разследване, но се базира на исторически факти и мемоари. Намерих всичко, каквото е възможно да се намери 150 години след събитията. Макар че не е изключено някъде още нещо да излезе по темата… Историците са проспали тези факти или съзнателно са ги подминали и даже потулили. Ако си бяха свършили работата, щяха да съберат повече информация – тогава, когато тя е съществувала и е можела да бъде доказана съвсем категорично. Или да бъде отхвърлена, разбира се. Някои от „годениците” са живяли до първите десетилетия на 20 век. За тях се е знаело! Защо не са ги интервюирали? Колко много повече щяхме да знаем за Васил Левски – за вътрешния му живот, за навиците му, за характера му, дори за революционната му дейност, ако щете, защото тези красиви и храбри жени са му помагали и в това отношение.
Днес историците си скубят косите пред публиката защо толкова малко е запазено за Левски. Ами, ето защо! Защото като се започне от Захари Стоянов за Васил Левски се прилага някакъв измислен тъкмо от историците политкоректен критерий. За Левски има, се оказа, забранени въпроси! И друго – у нашия народ едва сега се изгради чувство за национална памет. Едва сега започнахме да ценим и съхраняваме всяка вещ, всяко листче, всеки камък, останал от древната ни история. Виждаме колко остра стана обществената реакция, щом чуем за разрушена къща, паметник на културата. Колко болезнено реагираме за съсипването на Черноморието. За една разрушена дюна веднага се прави репортаж и министър отива на място да провери. Това е чудесно! Но след Освобождението са затрити с лека ръка десетки исторически вещи и къщи, свързани с Апостола. Родният му дом се е сринал до основи. Така са го оставили просто – и роднините, и местната общественост. Имали са си навярно по-важни проблеми. Чак през 30-те години на 20 век, когато се е задала 100 годишнината от рождението му, са тръгнали да я възстановяват по нечии спомени.
Колко артефакти през столетията сме унищожили или изнесли и продали в чужбина! Затова когато сега някой тръгне да търси нещо важно и намери следи за него, не трябва да се хули. Чувам упреци – „Ама Вие защо чак сега? Защо се позовавате на късни спомени? Спомените са субективни. Защо се бъркате в лични въпроси?” и т.н. Бих отговорила: А историците къде бяха на времето? Къде бяха будните общественици? Защо позволиха да се заличат съществени исторически артефакти? Когато днес четем за историята, ние не можем да бъдем сигурни дали е истина, защото десетки пъти тя е била преиначавана по политически причини. Не познавам друг народ, който може да си позволи това.
UniMedia: В друго интервю казвате, че Ви е отнело две години да напишете книгата. Къде Ви посрещнаха най-радушно и имаше ли място, на което отказаха да разговарят с Вас?
Светослава Рудолф: Най-радушно ме посрещаха в местата, откъдето са девойките. Никъде не са отказвали да разговарят с мен. Понякога разговорите са били трудни и даже остри – с някои историци, които смятат, че местните хора са си измислили романтичните истории, свързани с Левски, за да си направят туристическа реклама. Въпрос на гледна точка.
UniMedia: Оставам с впечатлението, че фразата „Да докоснеш Левски“ не се харесва на някои хора. Защо според Вас? Звучи им фамилиарно? Смятате ли, че има нещо такова?
Светослава Рудолф: Има много хора в България, които искат Васил Левски да е икона, закована на стената. Да не приближаваме човешкия му образ до нас, простосмъртните. Смятат, че е кощунствено да усетим какъв е бил като човек и мъж. Според мен обаче това „докосване” с нищо не накърнява величието на Левски. Затова не разбирам какъв е проблемът всъщност.
UniMedia: Успяхте ли да погледнете чисто човешки на Дякона? Промени ли се мнението Ви по някакъв начин за него? Смятате ли, че променяте мнението на читателите за Васил Левски?
Светослава Рудолф: Именно това бе моята цел – да си представим, буквално да видим Васил Иванов Кунчев като жив. Мнението ми за него не се е променило, по-скоро се е допълнило, образът му стана още по-вълнуващ. И да, иска ми се да вярвам, че променям не толкова мнението на читателите за Левски, а отношението им към него. Ще съм щастлива, ако накарам хората да си задават повече въпроси и да не спират да търсят фактите за своята история.
UniMedia: Критикувате откровено Захари Стоянов, че е премълчал за тази човешка страна на Дякона, но имате ли обяснение защо го е направил? Оправдано ли е?
Светослава Рудолф: Той е имал една цел – да създаде национален иконостас със светци. Да създаде култове около Левски, Ботев и много други. Това е било важно след Освобождението, защото България е нямала национални идоли, които да служат като пътеводни звезди за бъдещите поколения.
Добре, но като журналист не мога да оправдая този подход. Нашият народ има нужда от истински герои, а не от опиянение. Не мога да преживея, че Захари, а и други „летописци”, които са описвали историята като „свидетели”, са подменяли и изопачавали факти, при това съзнателно…
UniMedia: Четири месеца след издаването на книгата каква е равносметката? Ако сега имате възможност да добавите нещо в книгата какво ще е то? Бихте ли променили нещо?
Светослава Рудолф: Да, след като излезе книгата, веднага заваляха допълнения от много страни. Осъзнах, че всъщност не съм в края, а в началото на пътя. Когато приближих хоризонта, той изведнъж се отдалечи. Дано да имам късмет да продължа работата си за Васил Левски, и вече не само за „годениците”, а и по други невероятно интересни теми, свързани с него. Но затова и Господ трябва да помага, защото писането е и Божа работа.
Автор: Гюнел Осман, IV курс, Журналистика
