На 6 април от 17.30 известният български поет и белетрист Палми Ранчев представи в Шумен заедно с младия поет Маламир Николов новия си роман „Хаосът в играта на джаги“ и поетичната си антология „Под шапката на скитника – подреждане на уличните безпокойства“. Студенти от специалността Българистика и медии имаха късмета да разговарят с него и го подложиха на двучасов кръстосан огън от въпроси, на които той с удоволствие отговори.
Името Ви е интересно и различно. От къде произлиза, кръстен ли сте на някого, витае ли някаква история около него? Звучи малко като псевдоним. Дори заигравате с него в поезията си: „приличам на дюна или растение“, „палмите с увиснали клони ме разпознават“ и др.
Палми Ранчев: Ами да, интересно е. (Засмива се.) Дълго не можах да свикна с това странно име. И в училище все така беше – кой е този Палми. И все мен изпитваха учителите. Ама защо се казваш така? Знам ли. Сигурно докато родителите ми са ме правили, живели са Куба, майка ми видяла една палма и възкликнала „А-а-ах, палма“. Красиво дърво е. Романтично. На мен обаче името не ми е помогнало по никакъв начин. Да, наистина изглежда като псевдоним, но не е. Е, вече с годините свикнах с него.
Много пътувате, напоследък живеете в Испания, но въобще обикаляте света. Колко често се прибирате в България? Липсва ли Ви родината?
Палми Ранчев: В Испания съм вече 6 години. Въпросът е, че там си чужд човек. Сядаш сам в кафенето, не е както тук. Никога не те приемат докрай. Ама то, въобще вече навсякъде хората са си чужди. А и аз никога не се адаптирам максимално към нови условия, защото съм с усещането, че навсякъде съм за малко и ще отида някъде другаде. И го правя, обикалям.
Барселона е мястото Ви за работа, продължавате да се занимавате с бокс и треньорство. А тя ли е мястото Ви за вдъхновение?
Палми Ранчев: Барселона е може би един от най- красивите градове в света. Навсякъде има красота. Барселона, за мен означава лесен живот, да, обратно на очакването, че е град, претъпкан с туристи, там се живее леко, лесно. Може би именно заради туристите, обичам да има много хора. Аз съм човек, който търси лесното. (Усмихва се.)
Били сте боксьор, активен състезател, после треньор. Намирате ли нещо общо между бокса и вашето творчество?
Палми Ранчев: Нищо общо няма! Боксът си е бокс, спорт, тежък и жесток, а литературата си е литература. Свързана е с други неща.
Говорейки за бокс и литература, обичате ли Хемингуей и как Ви повлия той?
Палми Ранчев: Да, имах период, като по-млад, през който бях влюбен в Хемингуей. Ходил съм 6-7 пъти в Куба, но по-специално във Финка Вихия, в родната му къща, за съжаление само веднъж. За последно бях в Куба преди няколко години. Много хубаво място е, прекрасна природа, с приятни хора, обаче е невероятна беднотия. Това е една страна, съсипана от социализма. И оставам с усещането, че вече са се изродили поколенията. Поколения, израснали в недоимък, живели и хранили се лошо, в липса на белтъчини. При първото ми посещение в Куба ми направиха впечатление хубавите млади жени и мъже, стройни и пълни с енергия… Докато сега видимо им личи въздействието от дългогодишната употреба на нездравословна храна и лош живот – ниски, дребни силуети, но отпуснати, дебели и подпухнали тела. Истинската Куба е това – мръсотия, без обществен транспорт, няма бензин и коли, а ако има, те са от 1959-та година. До такава степен е зле, че има хора, чакащи автобус, който да ги закара от едно в друго населено място по цели три дни! А иначе, ако минават коли по шосетата, те са през половин час. За сметка на това народът е много светъл, весел, добър… Пълно е с интересни, жизнени хора. И все пак е несравнимо с България, казвам го в добрия смисъл на думата, в наша полза.
Кой ви запозна с писането, че така силно се влюбихте в него?
Палми Ранчев: Атанас Далчев по някакъв начин ме привлече. Отделно от това за първи път харесах стихове на Хайнрих Хайне, макар и тогава да не знаех, че са точно негови, бил съм много млад. Бяха 2-3 листа, които докато бях сам вкъщи, четох в захлас, бяха вероятно откъснати от някаква книга, без заглавия и автор. Харесваха ми все повече и повече, колкото повече ги четях, тогава усетих колко странно и различно нещо е поезията. Но по-съзнателно харесване на поезия при мен се получи, когато за пръв път прочетох Далчев, т.е. тогава осъзнах какво ми допада. А именно – усетих се особено, като да се разтвориш в думите, които някой друг преди теб е изрекъл, а това да са твои мисли и усещания. Литературата е магия в този смисъл. Тя казва истини, има общо с истината, но като прозрение, като някакво озарение. Защото тя, истината, не е константна величина. Писателите и поетите виждат неща, които другите не виждат. Бил съм на 15-16 години, когато се срещнах именно по този начин с този виден български поет. Вуйчо ми всъщност имаше негова книга, но не ми позволяваше да я взема за вкъщи. Казваш ми: „Ще стоиш сега и тука ще четеш. Ти си немарлив!”, което всъщност си бе и истина. Тогава книгите, попаднали при мен, или се оказваха или изгубени, или унищожени. Чел съм безброй пъти „Към родината”, „Стопанинът замина за Америка”, „Носачи на реклама“, „Любов“, онова стихотворение за червения залез като домат. Дори сега си спомням, че на едно организирано състезание, било е някъде в чужбина, се усамотих и написах нещо като разказ по стихотворението „Към родината”. Забелязал съм, че се получава и така – разказ по стихотворение. А иначе за стиховете, да, писал съм дори и римувани стихове, но вече не. Те не са и излизали никъде. Възхищавам се единствено на Мая Длъгчева, една интересна млада поетеса, до колкото знам живее в Германия, тя пише така, съвсем органично, спонтанно и й се получава. Харесва ми нейната римна поезия с класически ритъм. Харесва ми градската поезия. И изобщо – градската литература, аз съм такъв човек. Вероятно и за това толкова ми харесва Далчев.
Да се върнем към бокса. И литературата.
Палми Ранчев: О, да. Иначе – изобщо тази работа с бокса и спорта много я обикнах основно заради свободата, изключителната свобода, която ми предоставя, аз съм скитник по природа, обичам да пътувам, да скитам. Ами само вижте как се казва последната ми стихосбирка – „Под шапката на скитника“. (Усмихва се.) Много съм пътувал по света. И обичам най-много свободните дни след състезание, когато мога да остана сам, да се концентрирам, да чета, да помисля. И да пиша. Това е привилегия. Човек трябва и да съзерцава, да мисли, да преживява, понякога така просто си стоя в кафенето и разсъждавам… Та за това ми беше думата, че до ден днешен чета Далчев, доставя ми удоволствие. Също така много турски поети са ми оказвали влияние, има страхотни съвременни турски поети. Спомням си един сборник „Триножник”, представляващ трима от големите турски поети, за съжаление не си спомням имената им, допаднаха ми като светоусещане. Чел съм и Орхан Памук. „Името ми е Червен“ е най-големият му роман, страхотна история. И „Истанбул“ ми хареса, макар че не е точно роман. Но „Сняг“ – „кар“, беше на турски, нали, о, този роман ме зашемети, потресе ме. Велик е. Установих, че турската поезия ми е много по-близка в много отношения, защото рисува изключително актуална картина на света и за нас, българите, в момента. При тях всичко е много предметно и това ми беше близко, затова и Далчев, и Памук, ми допаднаха така. Имал съм периоди, когато съм харесвал много Теодор Траянов и Яворов. До известна степен дори символистите, от които се чувствам далечен, а са ми били на сърце в даден момент. Но предметната поезия си остава главната ми страст.
Творбите Ви насочени ли са лично към някого като послание?
Палми Ранчев: Ако има специално послание, то ще е на четири очи. Аз винаги пиша за хора, които познавам, включвайки и себе си. Писането е точно това – да опознаеш себе си. Винаги пиша стопроцентово искрено, неща, които са възможно преживяни, но не описвам какво конкретно се случва в действителността. Предпочитам измислени случки. Но за типажите, героите в произведенията използвам познати за мен черти и лица. Например в моя роман „Хаосът в играта на джаги” главният герои изключително много прилича на един мой приятел, включително и съответствието с името му.
Знаем, че сте тренирали повечето момчета, които след 1989 година са се изкушили да влязат в тъмните територии на престъпния свят. Получавали ли сте примамливи предложения от групировките?
Палми Ранчев: О, не. (усмихва се) Тези неща не стават с предложения. Та това се престъпни групировки. И ако те интересуват парите, спечелени по определен начин,тогава търсиш кой да ти предложи. Мен парите никога не са ме интересували, поне не тия, спечелени по такъв начин. Сигурно съм могъл да се изкуша и да работя за Държавна сигурност, а те бяха свързани с нея. Не е вярно, че всички са се поддали, имаше и такива, които отказваха да работят за службите. Не, нещата не са толкова прости. Въобще боксьорите са особено тесто хора. Те не са като останалите спортисти, съвсем различно преживяваш света, когато от лицето ти се лее кръв и физиономията ти е размазана, главата ти кънти от ударите…
Писали ли сте по тази тема в творбите ви?
Палми Ранчев: Аз не пиша за нищо друго. Пиша за престъпния наш така наречен преход, за жестокия свят, който живеем, за боксьорите и спортистите… За мизерията.
Сред вашите възпитаници в бокса, които сте тренирали, има ли сте такива, които са проявявали жив интерес към литературата и писането?
Палми Ранчев: О, всички, всички. Боксьорите много обичат да четат. Особено поезия. Това са железни хора с особени души. Освен това и пишат стихове. Казвам ви, боксът е особено нещо, не е като всички останали спортове, там има индивидуализъм. За мен, за да пишеш най-важно е да имаш нужда, екзистенциална нужда. Ти съзнаваш, че оставаш на този свят чрез това, чрез писането, в него намираш смисъл и не можеш без това. Писането е освен всичко друго и забавление, игра. Винаги има елемент на игра. Но най-вече писането е да казваш, като предварително си видял неща, които другите не виждат.
Прави впечатление, че още в романа „Анонимни снайперисти“ от 2006 година, с който станахте литературна звезда, художествената картина плътно се влияе от социалната среда. Какво се промени в нашата българска картина на света от тогава до днес?
Палми Ранчев: Поначало винаги един в роман има социални елементи. В този роман („Анонимни снайперисти“) се опитвам да си отмъстя за това, че ме карат да живея по този начин – с насилие, несправедливо, мизерно, бедно. Без пари. Парите са много важно нещо. Може би героят ми иска така.
Имате ли обратна връзка от Вашите читатели? Какво Ви казват младите, какво научавате от тях?
Палми Ранчев: О, да. Спомням си веднъж, дойде едно момиче със сборника ми „Неделен обяд“, който беше омачкан, явно четен,четен… до безкрайност. И тогава си казах, ето имам си читателка. (Усмихва се.) Ами да, ето че се намерихме с Маламир (Николов). Той е млад поет, изключително талантлив. Той направи подредбата на книгата ми, той измисли заглавието „Под шапката на скитника – подреждане на уличните безпокойства“. Малко дълго заглавие, аз обичам дългите заглавия. А подредбата – тя е най-важното. Просто затвори очи и видя така моята книга. Направи от стихотворенията ми книга. Аз четох, четох… Много се колебах, например, за стихотворението „Левчев“. Махнах го. Казах си – няма смисъл. Жалко е за този толкова талантлив поет, все пак вече е покойник, кой вече си спомня позора му . Става дума за онези ужасни думи – „никой не може да ми попречи да Ви обичам, другарю Живков“. Обаче Маламир подскочи – къде е стихотворението. И отново го сложи. Доверих му се. И така работим с него и „си висим свободно“.
Имало ли е произведения, които сте писали насила?
Палми Ранчев: Няма кой да ме накара да пиша насила. Литературата до голяма степен е компенсаторна реакция на психиката, на душевното устройство на определен тип хора. Там те реализират това, което не са успели в живота. Конфликтите ни с живота всъщност раждат идеите за какво да пишем. Ако всичко ми е наред – нищо няма да напиша! Но аз винаги имам проблем с околния свят, с хората, за съжаление. Поради тази причина все още пиша. В същото време както е в бокса – с насилие нищо не се постига и оправя, така е и с писането – независимо дали тематиката му се отнася за справедливостта, за истината. Няма как нещо да е насила и да се получи. Тази книга, която сега написах, става дума за последния ми роман „Хаосът в играта на джаги“, тя говори за истината. Чрез нея ще можеш да си обясниш днешното състояние на страната и обществото ни. За съжаление в днешно време парите са владеещите, решаващите фактори за съдбата на хората, за развоя на живота. Лошото е, че хората не се интересуват толкова от литература, а литературата би им казала истината.
Интервюто взеха:
Роси, Хриси, Виктор, Рени и Радослава, студенти в специалност Българистика и медии
а записаха и обработиха:
Росица Величкова, IV курс, Българистика и медии и Христина Стоянова, II курс, Българистика и медии
