Градът Нюрнберг се намира в самото сърце на Германия – между Мюнхен и Байройт, градът на Вагнер. Нюрнберг се слави с изключително богата история, но повечето доказателства за тази история са със свързани световните войни.
Нюрнберг някога е бил шедьовър на средновековното великолепие, но това наследство, за съжаление, е изгубено в пепелта на войната. С изключение на Дрезден няма друг такъв град, не само в Германия, но и в Европа, който да е претърпял пълно опустошение и то само с една самолетна атака. В нощта на 2 януари 1945г. 525 британски бомбардировача „Ланкастър” подлагат Нюрнберг на почти стопроцентово разрушение.
В наши дни градът вече е възвърнал своята жизненост и е символ на просперитет. През последните години населението му нараства много бързо, което се дължи най-вече на гастарбайтери, тръгнали да търсят късмет и по-добър живот в мечтаната Германия. През голямата част от годината градът е препълнен с туристи, въпреки че е един от най-значимите индустриални центрове на Западна Европа.
В Нюрнберг продължават да се произвеждат така известните джинджифилови сладки, както и ръчно изработваните дървени и текстилни играчки. Вековете на изкуството и архитектурата превръщат Нюрнберг в съкровище. През 15 и 16 век градът се радва на културен разцвет, което го прави център на сравнително късния германски Ренесанс.
В днешни дни тук живеят и работят много наши сънародници. Те са заети основно в промишлеността на града, едва ли много от тях се занимават с джинджифиловите и куклени изкушения на този град-приказка. Някои са намерили тук своя дом и спокойствие, други са избягали от бедността и нищетата в родината, но живеят с надежда някой ден да се завърнат отново у дома.
Днес нашите пътища ни отвеждат до едно светилище, храм на българския дух и просвета,език и култура. Това е българското училище „Златен век“. Това е особено място, то съхранява духа, който всеки българин, все още запазил частица от спомена за предишния си живот иска да съхрани и предаде майчиния език и традиции. Затова той решава да води детето си там всяка събота сутрин. В посоката на квартала, където се намира „Златен век” виждаме как родители, баби и дядовци, хванали малките ръчички на своите наследници, с надежда и умиление прекрачват прага на училището.
Срещаме с г-жа Станислава Янева, директорката на българското училище „Златен век“:
UniMedia: Какво място заемат българските училища в чужбина в живота на емигрантската общност?
Станислава Янева: Централно! Те са най-големите притегателни центрове за хора, които искат децата им да не прекъсват връзката с България. Макар и в чужда среда коренът трябва да се присади. Българските училища не са само образователни, но и културно-просветни центрове.
UniMedia: Разкажете накратко как и кога е основано българското училище “Златен век” в Нюрнберг?
Станислава Янева: Нашето училище празнува миналата година своя десетгодишен юбилей.
Аз лично не съм от основателите на училището. Започнах работа тук през 2011-та като учителка, а миналата година приех и директорския пост.
Училището е основано от няколко амбициозни и родолюбиви българи, които със собствени средства и много труд успяват на първо място да оформят документалната част, т.е. всичко да бъде легално и официално. Следва търсене на подходяща сграда, учители, ученици. През първата година училището се е състояло само от около десет деца, които са деца на основателите плюс един учител. Всяко начало е много трудно, но лека-полека се включват и други българи, които помагат на доброволни начала, а също и техните деца и така нататък – започваме да записваме все повече и повече деца. И така до наши дни.
UniMedia: С колко ученици и учители разполага училището в момента?
Станислава Янева: Вече имаме записани около сто деца, разпределени в класове от 1 до 11 клас. Също така има и предучилищна група. Тази година бяхме много приятно изненадани, когато на първия учебен ден дойдоха толкова много деца, желаещи да бъдат записани в първи клас. С голяма радост посрещнахме тези малки дечица, подготвени да бъдат тепърва ученици. Разпределихме ги в два класа и в момента имаме две паралелки първи клас, което си е постижение, нали?
Учителите към момента са 15, като 3 от тях са заместващи учители – викаме ги при нужда, когато някой от титулярите отсъства. Броят на учениците и учителите нараства всяка учебна годна, което може единствено да ни радва.
UniMedia: Казахте,че това ви радва, а всъщност не го ли намирате за малко тъжно?Това са български деца, които не живеят в родината си, деца,които може би са родени в чужда държава и деца, които по всяка вероятност никога няма да се върнат в България?
Станислава Янева: Зависи от гледната точка. Аз лично, като човек, който повече от 20 години живее и работи в чужда държава, родила съм и съм отгледала децата си извън България, не мога да съдя никого за това, че напуска родината. Всеки си има свой живот, свои приоритети и избира сам по кой път да поеме. Но едно наистина ме радва: че именно тези деца, които не живеят в родината имат възможност, дори и в чужда държава, да изучават своя майчин език и виждам, че те възползват от това. Какво повече да искаме от това, че даваме на всяко дете частица от България, която се надяваме да пораства в техните сърца и да бъде предавана от поколение на поколение.
Аз, моите колеги и всички хора, които са ангажирани с тази мисия мислим по този начин. Защото това за нас не е просто работа, за нас това е мисия – да учим децата на майчин език, да възпитаваме в тях български дух, традиции и обичаи, които не само да съхраняват, а да ги обичат и да милеят за тях.Това не е никак лесна задача, защото повечето деца са родени тук, в Германия, вкъщи разговарят на други езици, не и на български. Някои са от смесени бракове. Това са деца, които израстват с чужда култура, с чужд манталитет и ние трябва да съумеем от една искрица, една малка останала част нещо българско в тях да разгорим огън, който да гори вечно. Да гори така, че те да не губят своята българска идентичност. Ние се стремим нашите ученици не само да знаят да пишат и четат на български език, но също ги учим на родолюбие и патриархални ценности. Надяваме се те самите някой ден те самите да предават наученото на своето деца.
Вярваме,че това е начин българинът да не се затрие. В днешно време е плашещо как бързо предаваме своето и с пълни шепи и отворено сърце приемаме и грабим от чуждото. Жалко е как много от нас в чужбина ги е срам да казват, че са българи и отричат всичко българско, дори не желаят децата им да знаят български език. Да, повярвайте ми, има и такива. Това ми изглежда зловещо и за това се стремим да предадем, да посаждаме във нашите ученици семенцата на знанието, на българския дух и идентичност.
UniMedia: Какво не знаем за българските училища в чужбина?
Станислава Янева: Не знаете колко е трудно да се създаде едно българско училище в чужбина и колко е трудно да върви напред. Трябва да се съобразяваме едновременно с възможностите на българската държава, а също така и с условията на страната, в която живеем.
Не знаете колко е трудно да събудиш и поддържаш желанието на децата да посещават училище. Училищата по майчин език в чужбина, както всички знаем, не са задължителни, тук децата идват доброволно и нека да не забравяме, че те посещават цяла седмица своето немско училище и в почивния си ден трябва да станат и да дойдат отново, за да учат и пишат. Това създава двойна и тройна натовареност на тези деца.
Не знаете колко е трудно да се намерят хора, които да отделят от свободното си време и съвсем благотворително да се ангажират с делата на училището. Не знаете, че българските училища в чужбина не са институция, те са едни големи прекрасни семейства, където грижата един за друг, развитието и просперитетът вървят ръка за ръка.
UniMedia: Как се издържа финансово българско училище „Златен век“?
Станислава Янева: Ние се издържаме финансово двустранно. Получаваме субсидия от България, за която кандидатстваме с проект всяка учебна година, т.е. съвсем не е сигурно, дали следващата година ще я има, а също така и от таксите, които родителите плащат. Засега съумяваме да запазим нивото на таксите сравнително ниско и се надяваме това да продължи и за в бъдеще. Сами разбирате колко е важно това.
UniMedia: До каква степен българските училища в чужбина се препокриват с възможностите на едно училище в България?
Станислава Янева: Училищата ни са одобрени от Министерството на образованието и са лицензирани по всички правила. Имайки предвид, че едно дете в чужбина трябва да усвои материала за много по-малко учебни часове, то резултатите, които имаме, са наистина фантастични. По-голямата част от учениците ни са на нивото на своите връстници в България. Времето или по-скоро недостигът на време е нещо, с което се борим. Имаме часове само събота, които са в рамките на 3 или 4 учебни часа.
UniMedia: Какво бихте искали да промените, как можете да повлияете на промените към добро и какви са вашите бъдещи планове?
Станислава Янева: В новия закон на образованието българските училища в чужбина липсват като институция. Българският учител в чужбина би искал да му се признае стажът при пенсиониране.
Другото, за което се борим, е да се осигури нормативно регулиране за изпити, матури, електронно обучение, да се извърши сертифициране на български език като чужд в образователната система на съответната страна, да се създадат адаптирани програми и образователни стандарти. Радостно е, че вече има учебници, които са адаптирани за обучението на учениците в чужбина.
Хубаво би било да има механизми за обратна адаптация при евентуално завръщане на децата в родината и включването им в системата на българското образование, когато евентуално това се наложи на семействата.
UniMedia: Как виждате българското училище „Златен век„ в Нюрнберг, както и самият Нюрнберг след 10 години?
Станислава Янева: Виждам ги проспериращи, работещи на пълни обороти. Виждам класните стаи пълни с български деца, които идват с желание и стремеж към знание, стремеж да се докоснат до най-съкровените частици на родното, на българското. Другото, за което се борим в момента е това, че не разполагаме с толкова голяма сграда, която да побере всички класове. Поради тази причина нашите ученици са разделени в две сгради, което понякога създава доста затруднения, защото се случва деца от едно семейство да бъдат разпределени в две различни сгради.Това създава неудобство на родителите. Така,че се надявам да успеем да намерим нашия голям общ дом, където да бъдем всички заедно.
Автор: Десислава Алексиева, IV курс, Българска филология и преподавател в българското училище в Нюрнберг „Златен век“
