Университетът

Цветовете на полската есен

Гората Лагевники е най-голямата европейска гора, обграждаща град

В един от многото дни, в които се скитах по улиците на 600-хилядния Лодз, за да търся интересни обекти, получих покана за опера от един университетски преподавател. Побързах да потвърдя своето присъствие и бях сред 54-мата щастливци, получили възможността да се сдобият с безплатен билет. Още в същия ден преподавателят ни изпрати и втора покана за „неделна разходка“ в ботаническата градина на Лодз, до която обаче трябваше да стигнем групово, използвайки градския транспорт. Едно наистина неприятно преживяване, което обаче ме срещна с моя сънародничка и след цели 20 дни, прекарани „на другия край на света“ (както би се изразил Овидий), установих, че все пак в този град има и други като мен.

Така или иначе преподавателят добросъвестно ни разведе из ботаническата градина. Така цялата група от 34 човека зачакахме с нетърпение следващата негова покана и тя не закъсня. Дни по-късно той ни покани на съботна разходка в най-голямата гора, обграждаща град в Европа – гората Лагевники. В нея са разположени двете най-стари сгради в лодзкия район – два дървени параклиса. В непосредствена близост до гората е разположена и бароковата църква „Св. Антоний“.

Воден от максимата, че е по-добре да подраниш с час, отколкото да закъснееш със секунда, пристигнах на уговорените място значително по-рано, но поне не бях единственият. Моята сънародничка следвала същата максима, сподели впечатленията си, се оказа, че страдаме от един и същ културен шок. Докато си говорехме, групата от 30-35 студенти се събра и пътуването започна. Точно в 12:00 тръгнахме към автобусната спирка.

Определено нашето присъствие развали спокойствието в автобуса, но нашият престой в него не продължи повече от 30-35 минути. След като слязохме, нашият гид ни предупреди за опасностите, които крие дивата природа. „Познавам гората от близо 50 години и последният път, когато се изгубих в нея беше преди 2 години“, предупреди ни той и допълни: „Ако не искате да ви се наложи да пренощувате сред дивата природа, стойте плътно зад мен“.

Ала каква тежест имат думите на един възрастен пред група южняци, които живеят според максимата: „Аз съм Еразъм студент, щастлив съм!“. Още до първата спирка – църквата Св. Антоний, на няколко пъти моите другари по съдба се бавиха умишлено, заети с воденето на сладкодумни разкази за живота и насладите от него. Все пак, поне в храма пазиха тишина, но броят на направените от тях снимки далеч надвиши позволените „няколко фотоса“, на които имахме правото като туристи.

По-интересната част от посещението на църквата обаче беше след като излязохме от нея и пресякохме платното за движение. Тогава преподавателят ни посочи две помпи за вода и ни обясни, че местните вярвали в чудодейните й качества. Каза ни, че можем да пробваме от нея, но тъй като времето ни е в малко, е добре да продължим. Така той тръгна напред, следван от мен и моята сънародничка. След като се обърна, за да види да види дали всичко е наред, той изпадна в бурен смях, което ме притесни и ме накара да проверя какво все пак се случва зад мен. След като обърнах глава, трагичната картина излезе наяве – всички искаха да пробват от безплатната вода! В този момент осъзнах колко греши Иво Сиромахов, който твърди, че българинът иска да бъде тарикат и се опитва да мине тънко, докато западният човек иска да бъде успешен и се държи като такъв.

Благодарение на своите 30-35 години педагогическа практика, нашият гид успя да раздвижи групата и ни отведе в същинската гора. Както в повечето зелени площи на Лодз, в гората също имаше езеро с патици. Аз и моята сънародничка се бяхме уплашили, че ако се загубим, ще имаме нужда от ориентир, по който да се върнем в цивилизацията. А тъй като не разполагахме с трохички като Хензел и Гретел, погледнахме на въпросното езеро като на отправна точка. Все пак то не беше единственото красиво нещо наоколо. Дърветата будеха страхопочитание. Безбройните опадали листа шумяха под краката ни. Чуваха се реплики на различни езици. Само тихият есенен ветрец ми напомняше за родината, за колегите и малката ми племенничка, която тъкмо се учи да говори, за безкрайните разговори и политиканство, които сме водили с една колежка и за постоянните поучения, които любимата ми учителка се опитваше някога да ми „набие“ в главата. Поучения, които биха проработили върху моите спътници, но не и върху мен, убеденият, че напускането на България, без значение от целите, е дезертьорство.

Колкото до моите спътници, веднага щом зърнаха двата дървени параклиса, се опитаха да влязат в тях въпреки молбата на нашия гид, който ни каза да почакаме, за да ни разкаже повече за тях. Въпреки това щом осъзнаха, че в по-новия храм има помпа за вода, те забравиха за интересните стенописи, в които имаше и един конспиративен символ – всевиждащото око. Гледката на 30 души, наредили се, за да напълнят полупразните си бутилки с безплатна вода беше толкова притеснителна, че един местен се обърна към преподавателя, за да разбере подробности.

Все пак и този път „тарикатите“ (както би ги определил Иво Сиромахов) постигнаха своето, което постави следващ етап в съботната разходка – пресичането на ландшафтния парк. Именно тогава разбрах, че „красивите цветове на полската есен“ е силно преувеличена клиширана фраза, когато става въпрос за гората Лагевники. На места импровизираните пътеки ставаха все по-тесни и по-тесни, а стотиците хиляди листа по земята издаваха хипнотичен шум, който може да сломи и най-ентусиазирания пътешественик. Една студентка дори попита преподавателя защо в тази гора няма истински пътеки от асфалт или плочки, а той отговори изключително кратко – „Това е резерват. Идеята е всичко да бъде естествено. За Полша тези пътеки са нещо обичайно“.

 

Слава Богу, най-трудното приключи. Достигнахме до едно специално място в парка, което действително можеше да обърка всеки със странните си форми.

След като поехме пътя към автобусната спирка, се оказахме по средата на нищото. Именно тогава се появи една студентка, която заяви на преподавателя, че мнозинството от присъстващите искат да направят своята фотосесия. Без всякакво желание, нашият гид се съгласи да спрем за пет минути, а кипящите за живот западноевропейци направиха колкото се може повече снимки.

Все пак успяхме да достигнем до автобусната спирка на време. От там се върнахме обратно в пределите на града и нашето пътуване от 7000 крачки (поне според моя телефон) приключи. Всеки пое по своя път с нетърпение да получи следващата покана за разходка.

Андрей Андреев, IV-ти курс, Журналистика

Покажи още
Close