В деня, когато България се покланя пред паметта на Апостола на свободата, в Шуменския университет се проведе Кръгла маса “Васил Левски – дело и памет”. Предлагаме ви есето на второкурсничката в специалност “Българска филология” Ивет Раданова, което тя представи на научния форум (текстът е публикуван със съкращения):
“Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си”
Не мога да посоча мисъл на Левски, която да представя неговата човешка същност по-точно. Няма по-висок нравствен връх, достигнат от душа, пребивавала на Земята – един дух, сякаш дошъл от други светове, стъпва по българските земи, посветил се изцяло на идеята за свобода. Тази светла личност знае своята мисия и осъзнава, че извърви ли пътя си до край, народът ще бъде свободен. А ако се случи обратното… ако се отклони от Божествения си път, Душата ще се лута из примамките на световете, които не са чиста светлина, двоични са по своята същност, а светлината е чиста, безусловна любов, каквато се явява и свободата в човешкия живот.
Колкото повече обичаме, толкова повече свобода даряваме. Колко ли ни обича Апостолът, за да извърви своята Голгота? Не мога да говоря за Левски като личност, която е съществувала и вече я няма. Той е вечен, безсмъртен, заради подвига си, заради любовта си към свободата, заради саможертвата си в нейно име. За Апостола девизът “свобода, равенство, братство” не е просто идеологическо послание, той е екзистенциална кауза, на която той се посвещава изцяло и саможертвено. Безупречност – това е думата, която описва Левски. Никакви опити за оскверняването на паметта на Апостола не могат да го засегнат. Саможертвата, родена от любовта към народа, и посветеността на идеята за свобода е същност на битието на Левски. Духът на тази саможертвеност символично възсъздават великите поети Ботев и Вазов в “Обесването на Васил Левски” и едноименната ода.
Мнозина поети и писатели след тях се опитват да обезсмъртят подвига на Апостола, но се оказва, че думите често бледнеят пред този подвиг. Мога да спомена автори като Яна Язова, Стефан Дичев, Недялко Йорданов, Блага Димитрова – добри творци, които не успяват да създадат произведения за Левски, които да се впишат в канона на българската литература. За великите личности в историята трудно се създават значими произведения. Неслучайно Уолтър Скот, създателят на жанра исторически роман, винаги избира за главни герои на творбите си изцяло фикционални персонажи, а не исторически личности. Текстовете на Ботев, Вазов и Захари Стоянов (биографията, озаглавена “Васил Левски. Дяконът. Основни черти в живота му”) са едни от малкото успешни литературни визии за личността на Апостола. Има един поет, когото аз обичам, който е наш съвременник – Иван Цанев, автор на една изключително силна творба за мястото на Левски в нашата памет – “19 февруари, пред паметника на Васил Левски”. Още в ранното му творчество прозира потенциалът на един поет с дълбока душевност, проникната от нравствени идеали, преклонение пред природата и пред всяко творение, оставило
следа на този свят.
Стихотворението “19 февруари, пред паметника на Левски” е поместено за последен път в антологичната стихосбирка ”33 стихотворения”, 2/3 от тях, включително и текстът за Апостола са писани преди авторът да навърши 33 години…
Текстът на Иван Цанев имплицира въпроса:Ако разпятието на Христос е спасение за човечеството, какво за нас, българите, е бесилото на Левски? То излъчва гранитно величие в “тази нощ, в този град, в тази песен”, но творбата завършва не с възхвала на Апостола на свободата, а с укор към нас, към потомците.
Паметта за идеалната личност на Левски е постоянно изпитание за съвестта на всички, които са неспособни да живеят по неговите нравствени мерки, за всички, които постоянно изменят на идеалното, заради прагматичното. Неслучайно текстът завършва със символичния образ на материализацията на светлината и символичния образ на очите на предателя поп Кръстьо. Колкото и да са големи думите, чрез които човек се посвещава на някакъв идеал, едва когато се окаже на границата между земния и небесния свят, тогава се разбира дали е чист, искрен, достоен. Само чистите души са способни да слеят в едно думи и дела.
В стихотворението на Иван Цанев тръненият венец с Христовата си символика откроява идеализма и саможертвеността на Апостола. Той символизира избора да бъдеш войн на идеята за свобода с цената на страданието и смъртта, цена, която затвореният в егоистичната прагматика на своето битие човек не може да плати. Но Апостолът на свободата може. Кой друг ще пожертва целия си живот и ще обича народа си безусловно? Само преданият герой от стиховете на Цанев…
“Предаденият, нежененият”, продължаващ своята мисия дори във висините на небесата и в паметта българска Васил Левски, простил ни всичко и закрилящ ни дори когато се самоунижаваме и самоунищожаваме. Може би затова все още ни има – провидението ни е пратило герои, въплъщаващи Идеалното, като Ботев и Левски, които да ни напомнят кои сме, колко сме ценни … и да ни правят отговорни пред себе си и историята.
UniMedia
Снимка на Левски: Национален музей “Васил Левски” – Карлово
