Интернет, world wide web, глобалната мрежа … създадена преди около 60 години интернет е може би едно от откритията, които са повлияли най-силно на развитието на човечеството, и продължава да го прави ежедневно.
Интернет – съществително име, мъжки род – това откриваме при бърза справка в тълковния речник. Какво всъщност е мрежата за съвременния човек? Как интернет е променил света? Как интернет въздейства на нашето ежедневие? Какво би се случило, ако интернет изведнъж просто изчезне? Ще успее ли човечеството да се върне към аналоговия начин на живот, без особени сътресения? Какъв би бил 21 век без интернет.
Интернет съществува, за да направи живота ни по-лесен. Интернет е източник на информация, знания, забавление, вдъхновение, дава ни възможност да се свързваме с близки и приятели, с които ни разделят стотици, а понякога хиляди километри. Мрежата дава възможност за работа и развитие на професиите на 21 век.
Често чуваме упреци от по-възрастното поколение към младите, че са обсебени от интернет, че са забравили да общуват лице в лице, заради интернет, че интернет ежедневно отнема човешкото у човека. Да, интернет е пристрастяващ, дори може да е обсебващ, но интернет може да ни отнеме само онова, което ние му позволим, а в същото време може да ни даде, всичко което съумеем да вземем от него.
Глобалната мрежа винаги е била противоречива тема. Във виртуалното пространството могат да се открият стотици, а може би хиляди спорове „За и против интернет“. Какво ни дава и какво ни отнема интернет според мен е въпрос на собствен избор. Всеки човек сам избира как да прекара деня си, как да изпълни служебните си задължения, как да се забавлява и да разпусне след работно време и в почивните дни.
Интернет е навсякъде около нас, той е във всички сфери на нашия живот, особено през 2020 година. Изминалата година е безпрецедентна в съвременната световна история. В статия на вестник „24 часа“ „Най-търсените думи в „Гугъл“ за 2020-а в България“ в топ 10 попадат: Коронавирус, Google Classroom, Избори САЩ, Microsoft Teams, Единен информационен портал, Коронавирус симптоми, iPhone12, Световна здравна организация, Доналд Тръмп, извънредно положение.
Няма да е преувеличено, ако кажа, че през 2020-та живяхме през интернет. Образованието, забавлението, получаването на информация, комуникациите, работата – всички значими сфери от нашия живот мигрираха в интернет. Образованието бе прехвърлено в електронна среда, кина, театри, библиотеки бяха затворени, това даде възможност на платформи като Amazon1 , Netflix2, HBOGo3, да засилят присъствието си. Заведенията и дискотеките също преустановиха дейност – купоните се преместиха в ZOOM4 .
Интернет е необходимото „зло“ за съвременния човек, но може ли мрежата да понесе цялото количество информация, което набъбва с всяка изминала минута. Могат ли суперкомпютрите в Силиконовата долина, да продължат да я съхраняват? Какво би се случило, ако утре се събудим и мрежата се е сринала, тотално и безвъзвратно?
Вероятно в първият момент аз лично няма да разбера. В последните години съм изградила навика денят ми да започва аналогово с физически упражнения, книга и съставяне на план за деня в личния ми бележник. В последните две години прекарвам първият час от новия ден ориентирана към себе си. Това е този ценен час, в който подобрявам себе си, укрепвам тялото и ума си. Подозирам, че ще открия за срива на интернет, докато пътувам за работа, опитвайки се да слушам един от любимите си подкасти (друг навик, изграден в последните 2 години). Пускам радиото в колата и водещият на сутрешното предаване съобщава шокиращата новина „Краят на интернет дойде!“.
ПАНИКА, ПАНИКА, ПАНИКА!
Как ще продължи живота ни? Как ще продължа да упражнявам професията си на ПР без интернет? Трудно, но е и невъзможно. Светът е съществувал и се е развивал преди появата на глобалната мрежа. Хората са се раждали, образовали са се, полагали са своя труд и без да са имали достъп до интернет.
Журналистиката е съществувала далече назад във времето. Да, разбира се по-трудно, не толкова автоматизирано, но също толкова стойностно са се пишели вестниците, новините са се съобщавали по радио и телевизия. Изпращането на информация, чрез имейл ще бъде невъзможно, комуникацията ще се установява единствено по телефон. Актуалността на новините ще бъде поставена под въпрос, преките включвания на живо с кореспонденти в чужбина ще бъдат силно затруднени. Стотиците новинарски сайтове, които замениха хартиения вестник ще изчезнат, но дали хората отново ще се върнат към вестника като медия или ще засилят гледането на телевизия и слушането на радио.
Как бихме могли да проверим достоверността на информацията във в-к „Х“ , разбира се като купим вестниците „У“ и „Z“. Интернет осигурява по-голяма свобода на словото, но и създава предпоставки за появата на фалшиви новини.
След първоначалния шок и размислите относно моето собствено съществуване се замислих за всички онези хора, чиято работа е пряко свързана със съществуването на интернет и не говорим само за програмистите. Софтуерните продукти могат да продължат да съществуват във вътрешна среда, без да е необходима връзка с мрежата. Този процес ще върне физическите сървъри и част от тези хора, вероятно ще успеят да се преориентират в тази сфера.
Какво ще се случи с професията на 2020 година – инфлуенсъра. Без интернет и социалните мрежи инфлуенсърите няма да бъдат това, което са били преди това. Далече съм от мисълта, че всеки инфлуенсър ще съумее да прехвърли това, което прави от дигиталното пространство в аналогово. Задавам си въпроса: „Колко инфлуенсъра следвам в социалните мрежи?“. Само в инстаграм може би са над 10. Вероятно някои от тях биха могли да издават печатен бюлетин, но колко от тях ще могат да го направят? Ако този бюлетин трябва да се заплаща бих ли плащала, за да получа съвет за най-добрата избелваща паста за зъби или нова модерна диета. Възможно е тези личности, които влияят върху нагласите на хората да създадат свои рубрики към вестници и/или списания. Казвам си, ето … и инфлуенсърите ще оцелеят, но само най-добрите, най-отдадените на професията си.
За радост прекарах своето детство в аналоговия свят и той за мен не е толкова чужд. Вместо от Гугъл и Уикипедия намирахме информацията в библиотеката, в енциклопедиите и в стари броеве на вестници. Записвахме информация от радиото и телевизията, защото нямаше как да превъртим ефирното излъчване назад, купувахме си или наемахме аудио и видео касети, за да слушаме музика и да се забавляваме. Играехме на двора или на улицата, измисляхме игри, които често бяха вариации на старите такива. С нетърпение очаквахме приятели и братовчеди от големите градове да дойдат. Те носеха новите „трендове“ и новите игри от големия град в по-малкия. Спомените за детството провокират усмивка и известна доза носталгия.
Казват, че поколенията Z и X са поколения на дигиталното, на визуалното. Те учат и възприемат единствено чрез визуалните средства. На въпроса „Защо не прочетеш тази книга?“ получаваме отговори от типа на „Защо да я чета, като в интернет има филм по нея?“ или „В Youtube има резюме, то е достатъчно!“. Крахът на интернет би бил тотален катаклизъм за тези поколения. Невъзможността да получиш достъп до определена социална мрежа от всяка една точка през лаптоп или мобилно устройство е немислима за тях. Вместо да изпратим съобщение, ще трябва да позвъним по телефона или да разговаряме лично. Общуването лице в лице със сигурност е по-трудно, от виртуалното общуване. Но не е непреодолимо. Ако интернет, и изкушенията, които той предлага на децата изведнъж изчезнат именно родителите са тези, които трябва да покажат на децата възможностите, които животът без интернет им предоставя. Да им покажат игрите, които те сами са играли в парка, да им покажат библиотеката, която е неизчерпаем източник на знания, да запалят у децата си любовта към книгите и желанието за нови знания.
Говорейки за поколения, няма как да не се замислим за поколенията преди нас. Нашите прадеди не са родени и отгледани в интернет света. Преди да ни напусне с дядо ми често обсъждахме разликите в живота, когато той е бил дете и юноша и нашето време. Животът през 30-те години на 20 век е бил много по оскъден и суров за хората от малкия град. В семейството на дядо ми началното образование е било задължително за всички, но само трима завършват основно образование, а от тях 2-ма завършват гимназия. Дядо разказваше как сутрин са се грижели за животните на двора, след това са ходили на училище, а след училище отново са полагали грижи за домашното стопанство. Ежедневие далече от нашето, на моменти дори несравнимо.
Спомням си, първите срещи на дядо ми с интернет. Каква радост откривах в очите му, когато имаше възможност да види другите си внуци, които живеят в САЩ. Радостта му, когато видя правнучето си. Роден през 1929 година, моят дядо откри интернет през 2008-а. Често казваше „Интернет е хубаво нещо! Днес бях в Испания и Англия, а даже не съм ставал от стола!“. Обичаше да гледа снимки в Гугъл и да чете Уикипедия. На по-късен етап започна да гледа новини и да играе шах онлайн с истински опоненти, но на нощното му шкафче винаги имаше книга.
Многократно историята е доказала, че човек е най-адаптивното същество на тази планета. Хората са преживели робства, окупации, граждански войни, две световни войни и какво ли още не, но всяко предизвикателство ги е правило по-силни, по-търсещи и по-знаещи. Интернет би трябвало да прави живота ни по-лесен, да ни предоставя обобщена информация за света и случващото се в него. В същото време обаче в интернет стотици сайтове се борят за нашето внимание. С наше позволение те постепенно завземат все по-голяма част от времето ни, опияняват ни и ни карат да искаме още. Интернет и модерните приложения ни забавляват, като на моменти отнемат времето ни за четене на книги, спорт или социални контакти. По-голямата част от хората забравиха да ходят на театър или кино, защото филмите ги има в интернет. Не си купуват книги, защото книгите ги има в интернет. Не общуват лице в лице, защото е по-лесно да изпратиш съобщение, което можеш да изтриеш преди получателят да го е прочел. С или без интернет животът ще продължи, ще претърпи промени, но ще продължи.
Не съм сигурна дали е възможно интернет наистина да се срине и да не може да бъде възстановен, както и не можем да бъдем сигурни дали хората биха се приобщили отново към аналоговия начин на живот. За мен предизвикателството се крие в това, да си подаряваме лукса да бъдем офлайн поне за час-два на ден. Да оставяме на страни мобилните си устройства, когато сме със семейството и приятели си. Да задаваме по-често и със загриженост въпросите „Как си?“ и „Имаш ли нужда от помощ“?. Да общуваме и да бъдем заедно с или без интернет.
Автор: Христина Колева, III курс, Журналистика реклама
