През първия ден на ежегодния фестивал „Белите нощи“ в Разград гост на града бе писателката Виктория Бешлийска. На 23 юни десетки почитатели на нейното творчество се събраха в къщата музей „Анание Явашов“, за да се срещнат с авторката, да чуят историите зад нейните книги и да получат специално послание и автограф. Събитието бе организирано от Регионалната библиотека „Проф. Боян Пенев“ и привлече читатели от различни възрасти, които активно се включиха в разговора с писателката.
По време на вечерта Виктория Бешлийска разказа за своя творчески път, за любовта си към българския език и за вдъхновението зад своите книги. Особен интерес сред присъстващите предизвикаха историите за създаването на романите й, за връзката между езика и паметта и за значението на родовите връзки като нишка, която свързва миналото и настоящето. В продължение на повече от два часа срещата премина през споделяне на много истории, читателски въпроси и отговорите на автора. В края на вечерта имах възможността да проведа кратък разговор с нея – разговор за книгите, детството, силата на езика и смелостта да поемеш по пътя на словото.
Искам да започна с малко по-ранен въпрос, защото ми е интересно откъде се заражда любовта на хората към книгите. Ако се върнете към детството си, има ли момент или човек, който е запалил любовта Ви към книгите?
Да, баба ми и дядо ми по бащина линия. И двамата бяха учители. Баба ми е още жива – на 94 години, и продължава да чете по цял ден. Тя ме научи да чета като петгодишна. Като цяло тя е от типа хора, които много обичат да разказват, да говорят, да рецитират стихове и да пеят песни. Мога да кажа със сигурност, че любовта ми към езика и книгите идва оттам.
Помните ли коя беше любимата Ви книга като дете и откривате ли днес следи от нея в начина, по който пишете?
Любимата ми книга беше на един руски автор Сутеев, казваше се „Приказки“. И дори си спомням много добре, че беше с твърди кафяви корици, с разкошни илюстрации. И съм много щастлива, защото я преиздадоха преди няколко години, така че мога да я купя на децата си, тъй като тази от детството ми се загуби някъде. Определено това е първата ми книга, която много пъти съм разгръщала. Всичко оставя отпечатък в някаква форма. Всичко, което е прочел човек, особено това, към което се чувства привързан и му харесва, по някакъв начин то дава някакъв отзвук и в начина на писане, и въобще на мислене.
А как избрахте пътя на писател и кога осъзнахте, че искате да споделите историите си с читателите?
По-скоро смелост да напиша книга проявих, след като вече в блога ми „По дирите на думите“ имаше една доста солидна аудитория. Хората следяха публикациите на думи и кратки истории, които разказвах, и ме насърчиха да направя нещо по-голямо, да създам нещо по-голямо. Така че, може би, тяхната покана застана в основата на това да се осмеля да напиша нещо. И друг много важен фактор беше моя среща с арменската писателка Нарине Абгарян, чиито книги са преведени и на български, която сподели своя писателски опит, че е започнала да пише на 39 години. И аз си казах, че значи в никакъв случай не е късно. Тя също беше доста силен мотиватор, за да поема смело по този път.
Откъде обикновено започват историите Ви – от герой, от място, от преживяване или от нещо съвсем различно?
Обикновено от място, от някакво конкретно място, което провокира и някакъв образ, който си изфантазирвам, свързан с това място, и по-скоро ми става интересно да го проуча и да го досъздам. Така например беше и с „Глина“ – виждайки бусинските съдове в музея, просто се запитах кой ли е този майстор, образът, колективният по-скоро образ на майстора, който е създал тези неща. И това любопитство всъщност ме накара да започна да проучвам и постепенно да изграждам героя. Но героите са ми важни. Аз вярвам, че всеки един човек е една малка вселена и може да бъде част от някаква голяма история.
А как измисляте имената на героите? Защото според мен във всяко едно име има сила.
Много проучвам стари български имена и обикновено проучвам такива, които са характерни за дадения регион, за времето. И по принцип имената винаги много са ме вълнували, защото вярвам, че съдбата на човека е много тясно свързана с името. То е като един пръв печат, който ни слагат в живота. Така че, интересни са ми и харесвам да се ровя в източниците и да търся.
В „Глина“ езикът е много богат и наситен със старинни думи. Как открихте тези думи и изрази по време на работата си върху романа?
Специално в „Глина“ голяма част от думите си дойдоха по много естествен начин, тъй като аз съм отраснала до седмата си година с баба ми и дядо ми на село и там се говори много цветен, много богат език. Голяма част от тези думи ги знам като дете. Други впоследствие научих, проучвайки историята на Трънския край, на керамиката. То беше като, представете си го, една река, която има различни притоци и в потока на писането тези думи съвсем естествено се наместват.
А има ли следа и университетът? Защото знам, че сте завършила филология.
Разбира се. Аз съм завършила българска филология, ние сме учили диалектология. Така че да, университетът има много сериозен отпечатък върху мен и въобще върху това, с което се занимавам.
Ако днес можехте да подарите една книга на малката Виктория, коя би била тя?
Аз стотици пъти съм плакала над книгата, която ми подари сестра ми с първата си стипендия. Купи ми книгата „Моето малко момиче“ и тя беше много тъжна и много красива. Също друга любима книга от този период на подрастване беше „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков. Не знам какво бих си подарила сега, наистина. Трудно ми е да кажа. Най-вероятно един куфар с книги.
И последно, какво бихте казали на един студент по българистика, който тепърва навлиза в дълбините на българското слово?
Бих му казала да навлиза смело. Няма да се удави, защото все пак, когато си носител на един език, ти имаш огромно преимущество изучавайки го. И това, че колкото по-навътре влизаш в езика, толкова повече неща откриваш за себе си. Аз вярвам, че силата на родния език може да бъде и лична сила. Тя може да бъде в голям плюс на човек, с каквото и да се захване, а филологията е фундаментална наука и тя може да ти даде едно много голямо богатство, една много солидна основа, на база на която човек после може да прави нещата, които са му интересни. Но това, което тя дава като знание и като отношение към света, е безценно. Така че смело се гмуркайте в дълбините на езика.
Срещата с Виктория Бешлийска остави след себе си не само подписани книги и снимки за спомен, но и усещането за един искрен разговор за литературата, езика и силата на историите. Вечерта показа, че книгите продължават да събират хората заедно и да създават връзки между поколенията чрез споделената любов към словото.
Автор: Пресиана Панова, I курс, „Българистика и медии”
