На 1 декември известният журналист Георги Милков представи новата си книга “Носорог в банята” пред шуменските читатели в регионална библиотека “Стилиян Чилингиров”. Неговата изключителна харизма и увлекателният му стил на писане, познати още от предишната му книга “Истории от ръчния багаж”, бяха причината шуменските граждани да дойдат по-рано, за да имат възможност да си разменят няколко думи с автора и да получат лично автограф от него. Сред тях бяха и някои от бъдещите журналисти, магистри и бакалаври като представители на катедрата “Журналистика и масови комуникации” в Шуменския университет.
По време на представянето г-н Милков предизвика всеобщо вълнение и заразителен смях. Публиката успя да съпреживее част от едно от приключенията му в Токио, което той прочете на глас. Усещането за приятелска атмосфера се засили още повече, след като той сподели някои лични преживявания, които не са описани в книгата му.
Привилегия имаха и студентите, които не само разговаряха с журналиста, но и го поставиха в една нетипична за него позиция – на интервюиран:
Коя история от новата книга от книгата “Носорог в банята” Ви беше най-приятна и коя най-трудна за писане – не технически, а емоционално?
Много хубав въпрос, макар че не съм се замислял точно над него, защото сигурно всички съм ги написал с удоволствие. Може би една история, която е свързана с брат ми и със завръщането ми към детството – тази, с която започва тази книга. Макар че тя е история от остров Мавриций, може да бъде определена като “онази, която съм написал с много голямо удоволствие”, както и една друга, която се случва в Йордания. А тази, която може би е най-дългата в тази книга е свързана с едно пътуване в Афганистан като военен кореспондент през 2001 г. Там открих един свой дневник, в който съм си водил записки – ден по ден какво се случва. Беше ми както интересно, така и донякъде трудно, защото го свързвам с едни тежки дни- предизвикателство както професионално, така и чисто като човек. Получи се дълга история точно поради факта, че намерих този дневник, иначе доста дълго време живях с идеята, че помня всичко, но това е измамно. Помня избирателно и затова е хубаво да се водят записки. Хубаво е да имаме остатъци от миналото на разположение, за да ги препрочитаме със задна дата, просто за да ги видим…То е като снимка на времето, което е отминало, което погледнато с очите на съвременността може да изглежда по съвсем различен начин от каквото е било в действителност. Мислейки си такива неща така подреждам историите, макар че в тази книга те са толкова много, че бих могъл да отговоря по друг начин на този въпрос, но това е, което първо ми идва наум и го казвам съвсем искрено.
В тази връзка, понеже казахте, че записването е изключително важно, защото паметта понякога изневерява, имате ли пътуване, за което сте си казали “За това няма да пиша – преживях го за себе си”?
Не, макар че аз имам лошия навик да не си водя записки, осланяйки се на паметта си и смятайки, че тя никога не ме е предавала. Както казах обаче това е измамно и е хубаво. Въобще това може да прозвучи като съвет за млади журналисти – “водете си записки”, защото няма да повярвате колко много неща човешката памет и съзнание изоставят на произвола на времето или изкривяват според емоциите, на които ставаме жертва с течение на годините. Така че хубаво е да се водят записки, макар че аз самия доста пъти не съм го правил и сега малко съжалявам за това. И все пак през тези години съм бил винаги воден от надеждата, че емоциите са важното нещо и помня места, случки, събития, хора най-вече със сърцето си, а не с ума си. Затова тази книга може на моменти да бъде приета като едно доказателство, защото често пъти е емоционална, а не толкова пунктуална.
Наистина емоциите понякога са доста силни. Вие сте ги изпитали от първо лице, но тези, които четат за тях, може да сметнат, че са твърде невероятни, за да са реални. Какво бихте казали на тези хора?
Имах такъв въпрос от човек, на представянето на първата ми книга в София, който каза: “Това нещо не е възможно да се е случило! Всички тези неща е невъзможно да са се случили на един и същи човек”. Тогава случайно имах възможност да надникна в един проект за филм, който снимаха в архива на Националната библиотека, където се пазят много съкровища. Там, включително едно от нещата, които снимах за себе си (не за нуждите на филма или някакво изследване, а по-скоро като един от многото бисери от това съкровище) бяха изведени едни писма на Елисавета Багряна. Всъщност в тези нейни писма, написани собственоръчно, с нейния почерк, имаше един дълъг мъдър текст, в който се описваше какво тя е преживяла за “дълговечен” живот (спомням си, че тя използва тази дума за своя живот; тя наистина живя много години, и си служи с тази дума, за да обобщи този живот). Описвайки неща, които са и се случили, в това писмо тя казва: “Това звучи като да е сън, като да е измислено, като въобще да не е истина, но всъщност истинският живот нехае за това как ние си го представяме, а просто ни поднася своите и горчиви, и сладки лъжици…” (в случая не я цитирам дословно, а пресъздавам, но тогава го имах извадено като текст на лист хартия в джоба си и цитирах дословно какво казва Елисавета Багряна, точно като отговор на този въпрос). Ние понякога си мислим, че нещата се случват по един начин, но всъщност животът нехае за такива наши разумни подредби и понякога ни изненадва. Всъщност живота винаги ни изненадва! Имал съм възможност да се убедя в това. Тези мои две написани книги, които са пълни с истории с реални неща (които са се случили или на които съм бил свидетел с очите си) показват, че всъщност животът е най-неочакваният, най-добрият, най-непосредственият и изненадващ сценарист! По тази причина никога не наричам себе си писател. Аз съм журналист, който разказва истории, защото най-добрият писател всъщност е животът. Ние колкото и фантазия да имаме не можем да измислим нещата такива, каквито животът ги подрежда за нас.
Били сте военен кореспондент. Имало ли е моменти, в които сте чувствали, че може би сте прекрачили границата на разумния риск? Разкажете за такъв случай.
Имало е много пъти, в които съм установявал, че отново съм сглупил, отново съм направил нещо, което не е трябвало да правя, но когато човек се занимава с тази специфична дейност от журналистиката – военното кореспондентство, често пъти му се налага да си казва тези думи до момента, в който би могъл да установи по един фатален начин, че е прекалил наистина (Слава Богу, аз можех да си взема поука след всички тези неща). Военното кореспонденство е било и част от моето съзряване, трупането на житейска печал и мъдрост. От всички грешни неща, от всички неразумни стъпки, които съм правил (понякога воден от чист авантюризъм, друг път от любопитство) съм извел особени поуки и това ме е направил по-добър, разумен и отговорен. Надявам се да е така!
От гледна точка на Вашия опит, какво е първото умение, което трябва да овладее един журналист, за да оцелее сред непознати култури?
Да не робува на предразсъдъци, защото това е пагубно! Журналистът трябва да се остави на чистото си човешко любопитство (дори детско), а не да отива при тези хора, различни култури, страни, народи с вече изградено мнение за тях. В противен случай той няма да чуе това, което тези хора му казват, няма да види красотата или истините на тяхната култура, живот, това, в което те вярват. Той ще си отиде точно толкова неразбрал, колкото когато е дошъл. Ако трябва да отговоря по-кратко на въпроса – умението да слушаш и да виждаш и да не се затвърждаваш предварително в собственото си съзнание, да си отговаряш вместо тези, които трябва да изслушаш.
Имайки предвид многобройните Ви пътувания и приключения в Африка и Близкия изток, кои миризми, звуци и детайли ви връщат най-често там?
Звуците на пробуждащия се град, миризмите, които съпътстват това, често свързани с кафе, прясно изпечен хляб, подправки… Звуците, които всеки голям град или място произвежда, които са доказателство, че това място е живо, че е обитавано от хора. Обикновено, за да можеш да разбереш мястото, трябва да успееш да се вслушаш и въобще да отвориш всичките си сетива и най-вече сърцето. Колкото повече са ти отворени сетивата, толкова по-добре. Тогава ти се връщаш с повече впечатления. Ако само гледаш през прозореца или чуваш някакви досадни за теб шумове, тогава рискуваш да си отидеш недоволен, неразбрал това място и най-вероятно няма да пожелаеш никога да откриваш нови места, защото ти е най-удобно вкъщи. Там, където нищо не те дразни или кафето ти е най-хубаво и си си подредил своя вътрешен свят – комфорт, от който не искаш да излезеш. Това общо взето е първата крачка към самотата.
Имате ли някакви наблюдения върху самия себе си? Как сте се променил след всички срещи с толкова различни светове?
Надявам се, че всички тези срещи са ме направили по-добър човек, по-разбиращ, по-отворен за човешката мъка, мъдрост, знание, за всичко това, което другите хора имат нужда да споделят. Понякога светът гори от желание да ти каже много неща, но когато ти нямаш желание да ги чуеш и да ги разбереш, тогава комуникацията остава безплодна. Затова се надявам, че вече съм достатъчно успял, че да намеря мястото си в този свят и всъщност, обикаляйки по тази много интересна шарена земя, да не преставам да имам уши, очи и най-вече сърце за тези, които стоят пред мен.
Как пътуванията ви промениха представата ви за нормалност? Има ли нещо, което вече приемате по по-различен начин?
Със сигурност съм разбрал и за себе си, и за света, че има достатъчно интересни неща, които понякога бързайки, залисани в някакви поставени задачи, ние не виждаме или просто пропускаме, а светът е достатъчно шарен и интересен. Всъщност няма нужда да ходиш до края на света, за да установиш това. Можеш да го откриеш в собствения си град или село, дори зад оградата на собствената си къща, ако разбира се имаш време да погледнеш и да излезеш от пътя на рутината, по който всеки ден минаваш и си кажеш “чакай пък да видя сега зад този ъгъл какво има, да мина оттук, да видя този възрастен човек, който продава гевреци там”. Може пък този човек да носи най-великата тайна. Ти да си се претрепал от ходене по света и да не си успя да намериш точно тази мъдрост, която всъщност човек, който продава гевреци до вас да носи или иска да ти каже, ако ти имаш време за него.
Със сигурност и във вас се е събрала много мъдрост от всичко преживяно. Кой урок от преживяното по света бихте искали студентите по журналистика да научат по-рано отколкото вие сте го научили.
Както вече споменах – трябва да са любопитни и да са готови да приемат истината на другите, а не да си остават със своята, такава каквато са си я оформили в главата. Обикновено ние сме така устроени, че си създаваме някаква картина в главата си, след което ходейки, срещайки се и говорейки с хора се опитваме да имаме уши и очи точно за тези, които се напасват на тази рамка, които сме си създали ние. Обикновено тези хора са ни симпатични, на тях отделяме повече време, а пропускаме или се отнасяме с пренебрежение към тези, които не ни говорят или не се вместват в тази картина, която сме създали за себе си. Пак ще го кажа – да не са предубедени, да са готови да изслушат, видят и разберат, това, което им казва отсрещния човек, без значение дали е на другия край на света или е някой близък. Понякога пък нямаме учи да чуем най-близките си. Това е жалко, понякога ни трябва доста време, за да стигнем до такава много проста истина. Изглежда банално, но и парадоксално как понякога нямаме време да чуем най-близките до нас хора. Смятаме, че са дадености, че винаги са на разположение, все имаме други по-важни задачи…Така има опасност да осъзнаем тази истина прекалено късно.
Ако трябва да изберете само една история, която да разкажете на човек, който никога не е излиза от България, коя би била тя?
Вероятно ще разкажа някоя история, която е близка до него, която е възможно да се случи в неговото село или град и в същото време да има красива поука, макар и да се случва на другия край на земята. Идеята на това е да обясним на хората, които имат страх от пътуването (които се страхуват от това, че той е голям, опасен и че там някъде дебнат незнайни капани), че в действителност и на другия край на земята хората са като нас. И те имат същите блянове, мечти, тревоги и ако им дадем шанс да ги опознаем, ще разберем това. Целта на историята, която бих избрал да разкажа би била да покаже, че света е колкото нашия двор пред къщата. Ние се страхуваме да влезем в собственото си мазе или да погледнем какво има в двора на комшията, а всъщност света е толкова шарен и интересен, колкото достигат мечтите ни. Бих се опитал да покажа на този човек, че всъщност светът е близък, че е уютен и толкова приласкаващ. Така, стигайки до другия край на света, той би могъл дори да заобича още повече родния си край, дом и хората с които е израснал. Може отивайки там да се сетиш за отдавна забравени приятели и да разбереш реално колко ти липсва родния град. Това може да се окаже най-големия плюс на пътуването. Поне в моя случай е така – колкото повече пътувам, толкова повече обичам България!
Да разбирам ли, че бихте посъветвали младите хора да пътуват, за да осъзнаят ценността на Родината в пълнота?
Няма значение къде ще пътуваш, но има места, които се намират на територията на България и са толкова неземно красиви, че няма нужда да ходиш до другия край на света.
Каква е мисията на книгата ви “Носорог в банята” и въобще какво символизира “носорогът в банята” за вас? Има ли някакъв по-широк смисъл или е просто една абсурдна ситуация?
Това заглавие е изведено от един разказ, който всъщност е истинска история, която може да се нарече и абсурдна ситуация, обаче има доста по-широк смисъл. По-скоро съм го избрал, за да послужи като една чудесна метафора за всички тези неочаквани изненади, които животът ни сервира. Историята започва така: Аз си паля огън и си топля две канчета вода. На палатка в Ботсвана съм и с едното трябва да си направя кафе, а с другото да се избръсна (тогава се бръснех всеки ден) и в този момент се появява носорог. Това е конкретната ситуация, от която започва историята, която носи заглавието “Носорог в банята”, но всъщност идеята е по-широка. То описва точно тези неочакваности, които обикновено се случват, когато ние смятаме, че всичко ни е ясно, а живота от своя страна ни вкарва един “носорог в банята”. Така стигаме до ситуацията, в която, човек си казва “Е, не! Това наистина не беше очаквано!”. Точно тези изненадващи моменти правят живота ни интересен, пъстър, такъв, какъвто го харесваме
Автор: Христина Стоянова, магистър “ПР в публичната администрация”
Снимки: Христина Стоянова, магистър “ПР в публичната администрация”
