Светът

Нобеловата лауреатка: „Бях много наивна. Мислех си, че ще успеем да обсъдим тъмните области в историята на Полша“

В края на седмицата Нобеловия комитет обяви световноизвестните награди в областта на литературата. Наградата за изминалата вече 2018 г. бе връчена едва сега и стига да полската писателка Олга Токарчук. Представяме ви лауреатката на високия приз с текст, публикуван във вестник „Гардиън“, минути след като световната литературна общественост научи новината:

Малко преди шестият роман на Олга Токарчук, „Полети“ (на български романът излиза със заглавието „Бегуни“ – б.пр.) да бъде публикуван във Великобритания през 2018 г., писателката бе представена в Bookseller по следния начин: „тя вероятно е един от най-великите живи писатели, за който никога не сте чували“. Търговският литературен седмичник, обръщащ се по подобен начин към читателите в Обединеното кралство, може да бъде извинен за това, че е направил това представяне. Въпреки че Токарчук вече има два предишни романа, преведени на английски, едва „Полети“ е включен в short-list-a за международната награда „ManBooker“, с която Токарчук привлече властно вниманието в англоезичния свят, и с която феновете в родината й смятат за заслужено спечелена. Тя отдавна е една от най-популярните автори в Полша – вегетариантка и феминистка във една все по-реакционна и патриархална страна – общественик и интелектуалец, чието изказване може да роди заглавия в новините.

Романът „Бегуни“ съчетава (между другото) впечатленията на съвременен, силно емоционален пътешественик с историята на странна славянска религиозна секта, биографията на фламандски анатом от 17-ти век и разказ за пътуването на сърцето на Шопен от Париж, където умира полският композитор , до желаното от него място за вечен дом във Варшава.

Литературният критик Адам Марс-Джоунс написа изключително ласкав отзив за „Бегуни“ в LondonReviewofBook: „Това е точно начинът, по който писателят чрез кратки разкази разказва голяма история“ – каза той. И продължава: „Повествованието в книгата е като течна среда, в която кристалите на малките истории растат до идеален размер – независими структури, които не нарушават баланса на цялото.“

Токарчук предпочита малко по-различна астрономическа метафора, като обяснява, че пише точно както древните са гледали звездите в небето и са намерили начини да ги групират, а след това да ги свързват във формите на същества или фигури. Тя нарича това „романите на съзвездието“ – нахвърлени истории, есета и скици в една орбита, което позволява на въображението на читателя да ги подреди в смислени форми.

Предишната ни среща беше една година по-рано във варшавско кафене, когато „Бегуни“ все още не бе публикуван във Великобритания. Работата по превода на английски предполагаше, че сме там, за да обсъдим роман, който първоначално е публикуван през 2007 г. В този момент тя вече бе известна в Полша със свояисторически епос от 900-страници, озаглавен „Книгите на Яков“ и публикуван през 2014 г. (както и на английски следващата година ).

Разположена на границата между съвременна Украйна и Полша, „Книгите на Яков“ разказват историята на Якуб Франк, религиозен водач, който ръководи насилственото покръстване на сънародниците си евреи в католицизма през 18 век. Самият роман бе добре приет в Полша, като продаде 170 000 копия с твърди корици, а Токарчук спечели втората си награда Nike, известна като „Полският букър“. Но в телевизионно интервю след наградата писателката възмути десните патриоти, като заяви, че противно на собствената си представа за страна оцелял от чуждо потисничество, самата Полша е извършила “ужасяващи действия” спрямо други в някои моменти от своята история. Тя бе дамгосана като „targowiczanin” – архаична дума, означаваща предател, а нейният издател трябваше да наеме частни охранители за известно време, за да я предпази от физическа разправа. „Бях много наивна. Мислех си, че ще успеем да обсъдим тъмните области в нашата история “, казва за това време тя.

сцена от филма “Диря”

Броени дни по-късно тя попадна в епицентъра на още една полемика, когато на филмовия фестивал в Берлин беше представен филмът„Диря“, заснет по романа й от 2009 г. „Ори с плуга си над костите на мъртвите“. Създаден по сценария на Tокарчук и в съвместна работа с режисьорката Агнешка Холанд, филмът бе обявен от полската информационна агенция като „дълбоко антихристиянско дело, която насърчава екотероризма“. Когато в края на седмицата творческото дуо получаваше престижната берлинска награда„Сребърна мечка“ по време на съвместната им пресконференция Агнешка Холанд с чувство за хумор заяви: „Мислим да цитираме това обвинение на рекламните плакати за филма, защото това ще насърчи хората, които иначе не биха си направили труда да дойдат и да го видят. “

Читателите, които познават работата и стила на Токарчук през текста на „Бегуни“, вероятно ще бъдат объркани от „Ори с плуга си“. Това е силен екзистенциален трилър, в който възрастен ексцентрик, живеещ в отдалечено село, доживява да види спокойният си живот напълно преобърнат от две драматични убийства.

Този роман Токарчук създава между „Полети“ и „Книгите на Яков“, а обяснението й е обезоръжаващо в откровеността си – сключва договор за написването на две книги по детективски истории. Но допълва: „Но, ако пишех книга, само за да разберем кой е убиецът, това означаваше загуба на хартия и време. Затова реших да включа в нея темата за правата на животните и историята на недоволни хора, които добре осъзнават, че законът е аморален. Така че, ще видим докъде може да стигнат, като отрекат същия този закон.”

Темата за ловаот „Ори с плугаси“ се превърна в горещ политически въпрос за Полша след публикуването на романа, но по онова време малцина се задълбочиха чак толкова много: „Имаше хора, които казваха, че за пореден път Токарчук се държи като стара и луда жена, която прави странни неща. Но тогава в интернет започна голяма дискусия за това какво можем да направим и да променим в тази много патриархална, дори католическа традиция.“

Интересното в случая с тази наистина магическа писателка е, че заглавието е цитация по революционния манифест на Уилям Блейк „Бракът на Рая и Ада“. Всяка глава не само започва с цитат от поезията на Блейк, но в сюжета на романа главният герой се сприятелява с млад преводач, чийто опит да преведе Блейк на полски в един момент създава пет различни версии на една-единствена строфа. Това пък впоследствие причинява сериозни проблеми на преводача на Токарчук от полски на английски, Антония Лойд-Джоунс (американката Дженифър Крофт превежда „Бегуни“). Човек може да заподозре, че Токарчук наистина се забавлява с това: „Още в началото между нас възникна спор дали трябва да превеждаме английската дума„ mentalв буквалния смисъл, на „ум – или по-скоро като„ духовен “.“

Подобно на собствения си главен герой, Tокарчук и партньорът ѝ ГжегожЗегадло – преводач, специализиран в немски език – живеят в Долна Силезия, селски южен регион на Полша, който едва след Втората световна война става част от страната: „Имам късмета да притежавам малко парче земя от този район, който да опиша, защото в полската литература няма легенди или приказки за него“, казва тя.

Това е „много специално място“ с микроклимат, наподобяващ Тоскана в Италия. То се превърна в свещено пространство за членовете на групата „68 поколение“ – хипи и художници, както и за няколко преводачи на Уилям Блейк, които бяха открили поета в лъжливото политическо разведряване в Полша от края на 60-те години на 20-ти век, заедно с музиката на „Доорс“ и „Енималс“.

Токарчук е едва на шест години и живее в малкото градче Сулехов, когато избухват студентските протести от 1968 г. Семейството на баща й са бежанци от регион от Полша, който сега е част от територията наУкрайна. И двамата родители са учители, които: „живееха с разбиранията на леви интелектуалци, но не и на комунисти“ и чиято къща, изпълнена с книги, формира в главата на дъщеря им представата да стане писател.

Но това не става веднага. Първо„романтичната представа да помага нана хората“ (по собствените и думи) я отвежда във Варшавския университет, където изучава психология и е запленена от трудовете на Карл Юнг, които стават крайъгълен камък в писането й. След като завършва, тя започва работа в болница като специалист по наркомании, омъжва се за свой колега психолог и ражда син. Само след пет години стига до извода, че е твърде крехка, за да продължи работата си в болницата: „Работих с един от пациентите си и разбрах, че съм много по-тревожна и уязвима от него.“

Напуска работата си и публикува стихосбирка, която бързо е последвана от  романа „Пътешествието на героите от книгата“ – притча, разказваща за Франция от 17-ти век, която и носи награда за най-добър литературен дебют. Въпреки че книгите и наградите продължават да се случват за Токарчук, в средата на 30-те години от живота си писателката разбира, че навлиза в творческа криза. Решава, че трябва да отдели време за пътуване по света, и предприема самостоятелно пътешествие от Тайван до Нова Зеландия. Отива и с малкия си син до Малайзия в една особено студена полска зима. Облечена със създадените сякаш от самата дрехи, Токарчук изглежда така, сякаш е оставила част от сърцето си в хипи движението, въпреки че – както обяснява с характерния за нея научен стил – прическата й всъщност е така наречената„plica polonica“, или „полска плитка“, данни, за която могат да се намерят чак до 17-ти век: „В известен смисъл можем да се гордеем, че сме въвели тази прическа в Европа“ – казва тя – „plicapolonica трябва да се добави към списъка на нашите изобретения, наред със нерафинираното олио, пирожките и водката.“

Днес Олга Токарчук съчетава писането с организацията на бутиков литературен фестивал в близост до дома си. Макар и широко публикувани в цяла Европа, книгите й доста бавно се появяват в превод на английски. „Къщата на деня, Къщата на нощта“ (1998/2003), въвежда споменатия вече литературенстил „романи съзвездие“ – пачуърк от истории, разкази и есета от родното и село, обхващащи продължителен исторически период. Романът „Първобитно и Други времена“ пък представя живота на обитателите на утопично селище. Това всъщност са разказите на четирима архангели, които са изпратени там след 1914 и в продължение на над 80 години го закрилят. Публикувана през 1996 (1914 г. +80 г.), тя е преведена на английски едва през 2009 г.

Литературата на Централна Европа е много различна от тази на Западна, обяснява Токарчук: „Първото нещо е, че ние не се доверяваме на реалността толкова, колкото вие. Четейки английски романи, винаги се прекланям пред способността ви да пишете без страх за вътрешно психологически неща, които са толкова деликатни. В такава форма можете да развиете историята по много линеен и директен начин, но ние нямаме това търпение. Чувстваме, че във всеки момент нещо трябва да не е наред, защото нашата собствена история не е линейна. Друга съществена разлика е, че западното писане е здраво свързано с психоанализата, докато ние все още мислим по митичен, религиозен начин. ”

В края на срещата ни Олга Токарчук прави пауза, след което насочва вниманието си към по-широк исторически фокус: „Ако вашата страна бъде заличена от картата и езикът ви е забранен, ако от този момент литературата ви трябва да служи на конкретна кауза, тя става, колкото и да е блестяща, доста трудна за пътуване по света и разбиране от същия този свят.“ Или, погледнато от друга гледна точка, която е блестящо и сардонично изказана в романа „Бегуни“: „Варварите не пътуват. Те или просто отиват до някакво конкретно място или просто извършват набези.”

Източник: The Guardian

Автор: Clair Armitstead

Превод: Юрий Проданов

Покажи още
Close