Университетът

Лицата на Истанбул

Мустафа Мехмедов (или Муси, както го наричат приятели и колеги) e студент по Журналистика в ШУ „Епископ Константин Преславски“ и обещаващ млад фотограф. Наскоро в Университета бе представена фотоизложбата му “Лицата на Истанбул” със снимки от четиримесечното му пребиваване в Истанбул по програмата за студентски обмен “Еразъм”. Ето какво разказа за своето хоби и за това пътуване.

Кой е Муси и защо е избрал да учи Журналистика? 
Аз завърших училище в Търговище и трябваше да стана строителен техник. Но имаше нещо в самата професия, което не ми харесваше. Може би защото съм човек, който обича да гледа, да вижда красиви неща. Избрах специалността Журналистика, защото искам да стана фоторепортер. Когато видиш едно красиво цвете, нищо не ти гарантира, че то и утре ще е тук. След седмица-две вече ще е увeхнало. Всяко нещо си има живот, нищо не е вечно. Точно затова избрах фотографията – тя ми позволява да запазя това нещо, което за мен е красиво, във времето. Когато видя цвете, веднага снимам, защото ако не го направя сега, след известно ще загубя шанса си. С хората е по същия начин – човешкият живот не е вечен. Всичко се променя – лицата на хората, характерите им… Трябва някой да се грижи за това те да бъдат запаметени.
Предполагам, че най-голямото ти хоби е фотографията. С това ли искаш да се занимаваш и прехранваш занапред?
В началото беше хоби, сега е по-скоро като кислорода – не мога без фотографията. Обичам също да играя шах. Вокален и танцов инвалид съм, но много обичам да слушам музика, успокоява ме.
А човек от работата си изкарва пари за храна, но от хобито си става истински богат, аз бих искал да съчетая двете неща по някакъв начин.
Фотоапаратът ти твоят най-добър приятел ли е?
В началото беше, да. После стана част от мен. Той е третото ми око.
Благодарение на какво се осъществи това пътуване? Как се реши да го направиш?
Доцент Евдокия Борисова ми каза за програмата Еразъм. А аз реших да отида, защото обичам да пътувам, обичам адреналина. Иначе животът ми е скучен – да идвам на лекции, после да седя в общежитието… Не искам да имам монотонен живот. Това не е за мен. Животът на мъртвите хора е монотонен – стоят си в гроба, без да мърдат. Ние сме живи хора, животът ни не бива да бъде скучен.
Колко време прекара в Турция? Бързо ли стана време за връщане?
Там бях четири месеца. Първите седмици сякаш времето беше спряло. В началото не учех, защото имахме проблем с документите и можех само да вървя и да снимам. Никого не познавах. Тогава направих първите си хубави снимки, много снимах. След това, когато започнах да имам по-близки приятели, времето започна да тече с нормална бързина и накрая ми се стори малко.
Какви са основните разлики, които забеляза в обучението там и тук – у дома? И въобще, какъв е светът на Истанбул?
Тяхната образователна система се основава на ученето наизуст. Това според мен е минус. Ние в България малко или много учим само най-важните неща. Там например имах часове по Психология и взехме 6 теми. Накрая имаше изпит и ние трябваше да знаем всичките наизуст. И всички така ги учеха – влизаш, рецитираш, излизаш и забравяш… Не че ние имаме кой знае каква образователна система – тя има нужда от студенти, студентите имат нужда от пари, а парите ги изкарват като ходят на работа, вместо на лекции… И така става един омагьосан кръг, от който не може да се излезе.
Ти говориш турски, това помогна ли да се впишеш по-лесно? С какви трудности се сблъска в Истанбул?
Трудностите бяха много, не знам откъде да започна. Не познавах никого, когато пристигнах там, нямаше къде да отида и какво да правя. Макар че владея турски и общувах с хората там, още нямах приятели. В Истанбул има 18 милиона души. Когато сред тези милиони души ти нямаш никой близък приятел, се чувстваш много самотен. Когато хората са по-малко, ми е по-добре, като в България.
Имаше много формалности и документи, които трябваше да се попълнят, това също беше трудност за мен. Трябваше ми документ за временно пребиваване. В началото избрахме какви предмети ще уча, но когато отидох на място се оказа, че такива предмети въобще не се преподават. Трябваше да сменя всички предмети и да чакам да променят документите, в това отиде първият месец, без да ходя на лекции.
 
Опитай да си спомниш кое беше първото нещо, което ти направи силно впечатление, когато пристигна в Истанбул.
Хаосът. Всичко е объркано, всеки бърза нанякъде. Вървиш по булеварда – пълно е с хора, бутат те, животът препуска. Гонят нещо, обаче и те не знаят какво. Надпреварват се с времето, а времето никога не чака и колкото повече го гоним, то толкова повече бяга от нас. Аз не обичам хора, които бързат много, ние не сме свикнали така, в България е спокойно.
Кои мигове би описал като най-запомнящи се и важни за теб?
Една нощ беше извършен атентат до стадиона Бешикташ. На сутринта станах и директно отидох да снимам. Имаше протести, хората бяха бесни, крещяха, бунтуваха се, беше някакъв пълен хаос. Аз просто си казах, че трябва да снимам това, да го документирам на всяка цена.
Имах едно малко ножче, много скъп спомен ми беше, взеха ми го, когато отидох да снимам Света София. Спряха ме полицаи и ме претърсиха. Не намериха нищо, но ме питаха дали имам оръжие. Отговорих, че имам нож и им го показах. Те казаха, че заради извънредното положение нямам право да нося нож и ми го прибраха, без да ми го върнат. Тъжно ми е, че ми го взеха, защото ножът ми беше подарък. Имаше голямо значение за мен.
Можеш ли да кажеш приблизително колко снимки направи?
В рамките на един месец направих над 2 000 снимки. Аз бях там за 4 месеца, тоест имам около 8 000 снимки. Опитах се да снимам различни неща, колкото се може повече.
От какво черпиш вдъхновение? Триеш ли много снимки?
Музиката ме вдъхновява. Също самотата и болката. Душевната болка. Всеки човек преминава през трудни периоди в живота си. Аз се справям с моите болки чрез фотографията.
С този фотоапарат съм направил над 100 000 снимки. Пазя ги всичките. Те са ми като деца, даже и несполучливите са ценни за мен. Не мога да ги изтрия. Имам 100 000 деца.
 
Като какъв фотограф би се определил? Овладял ли си вече занаята или вярваш, че човек се учи, докато е жив?
Аз не мога да правя нищо, освен да снимам. Не мога да говоря, не мога да общувам с хората, аз съм интроверт. Само да снимам мога, но не съм добър фотограф още. Имам много да уча. Човек се учи, докато е жив.
Автор: Ивана Славчева
Покажи още
Close